— Не — отвърнах. — Не съм от тях. Просто така разговарям с хората, с които се налага да разговарям. Скала се върна отново и загази. Простреляха го и го арестуваха. В болницата е. Много зле.
Тя не помръдна.
— Колко зле?
— Може и да оживее, ако го оперират. Но пак не е сигурно. Иначе — безнадеждно. Има три куршума в червата и един в черния дроб.
Най-после тя се раздвижи и се накани да седне.
— Не на този стол — казах бързо. — Ето тук.
Дойде и седна наблизо, върху единия диван. В очите й се, мятаха светлинки. Чак сега ги забелязах. Малки въртящи се светлинки, като искрящи фойерверки.
— Защо се е върнал? — попита.
— Мислел е, че трябва да поразчисти. Да махне трупа и прочие. Свястно момче е този Скала.
— Така ли мислите?
— Госпожице, дори ако никой друг на света не го мисли, аз съм убеден в това.
— Ще пийна малко — каза момичето.
Подадох й бутилката, но много бързо я грабнах обратно.
— Хей! — извиках. — Това не се пие като вода!
Тя погледна встрани към вратата, която водеше към спалнята зад гърба ми.
— В моргата е — рекох. — Можете да влезете.
Тя се изправи веднага и излезе от дневната. Върна се почти незабавно.
— В какво ще обвинят Стив? — попита. — Ако оживее?
— Тази сутрин уби един негър на Сентрал. Беше малко или повече самозащита и от двете страни. Не знам. Ако не беше Марино, можеше и да се отърве.
— Марино ли?
— Ъхъ. Знаете, че е убил Марино.
— Не се правете на глупак. Аз убих Марино.
— Добре — съгласих се. — Но Стив не иска да е така.
Тя се втренчи в очите ми.
— Искате да кажете, че Стив се е върнал нарочно, за да поеме вината?
— Да. В случай, че се наложи. Мисля, че идеята му всъщност е била да го закара в пустинята и да го изгуби някъде по пътя. Само че се появи една жена… госпожа Марино.
— Да — беззвучно промълви момичето. — Тя си мисли, че съм му била любовница. На тоя мазен поплювко.
— А бяхте ли? — попитах.
— Не ми пробутвайте тези номера — рече. — Макар че някога наистина работех на Сентрал Авеню.
После отново излезе от стаята.
До ушите ми долетя шум от вадене на куфар. Влязох след нея в спалнята. Прибираше в куфара късчета паяжина и го правеше така, сякаш обичаше хубавите неща да бъдат добре подредени.
— Хората не носят такива дрехи в дрънголника — рекох й и се облегнах на вратата. Тя продължи да не ми обръща внимание.
— Мислех да изчезна в Мексико. Оттам в Южна Америка. Нямах намерение да го убивам. Държа се грубо с мен, опита се да ме изнуди за нещо и аз извадих пистолета. После се сборичкахме отново и той гръмна. След това избягах.
— Съвсем същото ми разказа и Скала — рекох. — По дяволите, толкова ли не може да сте го застреляли този… нарочно!
— Не и заради вас — отвърна. — Или за което и да било ченге. Не, след като някога прекарах осем месеца в Далхарт, Тексас, защото обрах един пияница. Не и след като тази Марино крещя като откачена, че съм го прелъстила, а после ми омръзнал.
— Ще я видя какво ще приказва — изръмжах, — когато кажа как се изплю в лицето на Скала, след като го натъпка с четири патрона.
Момичето потрепера. Лицето й пребледня. Продължи да вади неща от куфара и да ги прибира обратно.
— Наистина ли обрахте пияницата?
Тя ме погледна, после сведе очи.
— Да — прошепна.
Приближих се до нея.
— Имате ли някакви синини или разкъсани дрехи, които да покажете?
— Не.
— Много лошо — рекох и я сграбчих.
Отначало очите й пламнаха, а после се превърнаха в два черни камъка. Разкъсах палтото й, а и всичко останало, здравата изпомачках ръцете и шията й, разбих устата й. Пуснах я запъхтян. Тя се олюля, но не успя да падне съвсем.
— Ще трябва да почакаме синините да се откроят и потъмнеят — рекох. — После ще слезем в града.
Тя започна да се смее, после отиде до огледалото и се погледна. Разрида се.
— Изчезвайте оттук, докато се облека! — изкрещя насреща ми. — Ще опитам да го направя. Но ако за Стив има някаква надежда, ще кажа истината.
— Я млъкнете и вървете да се преобличате — рекох.
Излязох и затръшнах вратата.
Дори не бях я целунал. Можех поне това да го направя. Щеше да й бъде също тъй безразлично като боя, който й друснах.
Останалата част от нощта прекарахме на четири колела. Отначало в отделни коли, докато скрием нейната в моя гараж, после в моята. Тръгнахме нагоре по крайбрежието и пихме кафе със сандвичи в Малибу. После продължихме да се изкачваме и превалихме върха. Закусихме в подножието на Ридж Рут, на север от Сан Фернандо.
Лицето й приличаше на бейзболна ръкавица след тежък сезон. Долната й устна бе добила размерите на банан, а върху охлузените места по ръцете и шията й можеха да се пържат котлети, така пламтяха.