— Да — обобщи грамадата. — Дай сега ние с теб да му цапнем по едно.
Отидохме на бара. Барманът трескаво забърса тезгяха. Клиентите, къде по един, къде по двама, по трима, безмълвно се заизнизваха по непостлания под, безмълвно заслизаха по мрачното голо стълбище. Стъпките им едва доловимо шумоляха.
— Уиски с лимон — рече грамадата.
Дадоха ни уиски с лимон.
— Ти знаеш ли къде е Бюла? — безстрастно се обърна гигантът към бармана и облиза уискито с лимона от стената на тумбестата чаша.
— Бюла ли казваш? — изквича онзи. — Не съм я виждал напоследък. Не, сър, не съм я виждал напоследък.
— Откога си тук?
— Амчи, близо година. Близо година. Да, сър, близо…
— Откога тази съборетина е станала сандък за брикети?
— Кво казахте?
Мъжагата сви ръката си в юмрук колкото кофа.
— Поне от пет години — обадих се аз. — Няма откъде този човечец да познава бяло момиче на име Бюла.
Великанът ме изгледа, сякаш току-що се бях излюпил. Очевидно уискито с лимона Не му беше оправило настроението.
— А теб някой да те е молил да си пъхаш носа?
Усмихнах му се. Широко и дружелюбно.
— Аз съм онзи, който дойде с теб. Не помниш ли?
Той ми върна усмивката, бяла, безжизнена усмивка.
— Уиски с лимон — рече на бармана. — Хайде, размърдай въшките в гащите си. Обслужвай!
Барманът се защура наоколо, като ни хвърляше злобни белтъци.
Сега помещението беше празно, като изключим бармана и нас двамата. И бияча до стената.
Той изстена и се се размърда. Претърколи се и бавно запълзя по дюшемето — като муха с едно крило. Огромният мъж не му обърна внимание.
— Нищо не е останало от заведението — оплака се той. — Имаше сцена и оркестър, и сладурести стаички, където човек можеше да се позабавлява. Бюла беше певачка. Червенокоса. Много сладка. Щяхме да се женим, когато ме накиснаха.
Отпреде ни се мъдреха поредните две чаши уиски с лед.
— Как те накиснаха? — попитах.
— Къде мислиш съм бил тези осем години, за които ти разправях?
— В някой каменен кафез — рекох.
— Точно. — Той се боцна в гърдите с показалец колкото бейзболна бухалка. — Стив Скала. Обирът на банка „Грейт Бенд“ в Канзас. Съвсем сам. Четирийсет бона. Заловиха ме точно тук. Бях това, дето му викат… хей!
Биячът бе успял да се добере до една врата отзад и се строполи през нея. Изщрака ключалка.
— Закъде води тая врата? — попита мъжището.
— Туй… туй е на гусдин Монтгомъри кабинетът, сър. Шефът. Там отзад му е кабинетът…
— Може той да знае — рече гигантът. Избърса уста с ирландския флаг, който му служеше за кърпичка, и прилежно я надипли обратно в джоба. — И по-добре да не се опитва да ме метне. Още две от същото.
Прекоси помещението и отиде до вратата зад масата за зарове. Ключалката му се поопъна, но след малко част от ламперията поддаде, той мина и затвори вратата след себе си.
Сега в „При Шейми“ беше много тихо. Погледнах бармана.
— Този юначага си го бива — изрекох бързо. — А може да стане и опасен. Нали загряваш. Търси някакво старо гадже, което е работило тук, когато заведението е било за бели. Имаш ли някакво пушкало отзад?
— Мислех, че сте заедно — подозрително изрече барманът.
— Нямах избор. Той ме довлече дотук. Не ми се искаше да ме запокити на покрива.
— Ъхъ. Имам пушка — каза барманът, все още недоверчив.
Започна да се навежда зад тезгяха и така си остана, като само очите му се въртяха.
Отзад, зад затворената врата, се чу тъп, приглушен звук. Можеше да е от затръшната врата. Можеше да е от пистолет. Един-единствен звук. Втори не последва.
Двамата с бармана чакахме твърде дълго, чудехме се какъв ли е този звук. Не ни се искаше да се досетим.
Вратата в дъното се отвори и гигантът бързо излезе отвътре с армейски „Колт“ 45-ти калибър, който изглеждаше като играчка в ръката му.
Огледа помещението с един бърз поглед. Усмихваше се напрегнато. Имаше вид на човек, който сам-самичък може да задигне четирийсет бона от банка „Грейт Бенд“.
Дойде при нас с бързи, почти безшумни стъпки, като се има предвид размерът му.
— Ставай горе, чернилко!
Барманът се изправи бавно, посивял. Ръцете му бяха празни, вдигнати.
Мъжището ме опипа и отстъпи назад.
— И господин Монтгомъри не знаеше къде е Бюла — поясни тихо. — Опита се да ми каже… с това — размаха той пистолета. — Е, довиждане, скапаняци. Да не си забравите галошите.