Выбрать главу

Джон Вердън

Питър Пан трябва да умре

На Наоми

книга четвърта от поредицата Дейв Гърни

Пролог

Много преди началото на убийствата

Имаше време, когато мечтаеше да е начело на велика нация. Ядрена сила.

Като президент пръстът му щеше да стои на червеното копче. С едно мръдване можеше да изстреля ядрените ракети.

Можеше да заличи огромни градове. Да сложи край на човешката смрад. Да изтръгне загнилите корени и да започне всичко отначало.

С възрастта обаче бе стигнал до по-практични идеи, вече имаше по-реалистични цели. Бе разбрал, че никога няма да се доближи достатъчно до червеното копче.

Но имаше толкова много други бутони. По едно копче на ден, по един спусък на ден – пак можеше да се постигне много.

Докато мислеше за това – а през тийнейджърските си години не мислеше почти за нищо друго, планът за бъдещето му постепенно добиваше очертания. Той осъзна каква ще бъде специалността му, неговото изкуство, неговото умение, областта, в която щеше да постигне съвършенство. А това не беше малко, защото по-рано не знаеше почти нищо за себе си, нямаше представа кой или какво е.

Имаше толкова малко спомени отпреди дванайсетата си година.

Само кошмарът.

Кошмарът, който го спохождаше отново и отново.

Циркът. Майка му, по-дребна от другите жени. Ужасният смях. Музиката на въртележката. Силното, постоянно ръмжене на животните.

Клоунът.

Големият клоун, който му даде пари и го нарани.

Хриптящият клоун, чийто дъх смърдеше на повръщано.

И думите. Толкова ясно звучащи в кошмара, че ръбовете им бяха нащърбени като ледени късове, разбиващи се в камъните: „Това е нашата тайна. Ако кажеш на някого, ще отрежа езика ти и ще нахраня с него тигъра.“

ЧАСТ ПЪРВА

НЕВЪЗМОЖНО УБИЙСТВО

Глава 1

Сянката на смъртта

В провинциалните райони на планините Кетскил в северната част на щата Ню Йорк август бе променлив месец, колебаещ се между ярките славни дни на отминалия юли и сивите бури на дългата зима, която предстоеше. Това бе месец, който можеше да те накара да загубиш ориентация за пространство и за време. Засилваше объркването на Дейв Гърни, който и без това не беше много сигурен какво да прави с живота си. Започнало с оттеглянето му от нюйоркската полиция преди три години, след двайсет и пет години служба, това объркване се бе засилило, когато с Мадлин напуснаха града, в който и двамата бяха родени, израснали, получили образованието си и работили, и се заселиха в провинцията.

В този момент, в късния облачен следобед на първата седмица от август, на фона на приглушената гръмотевица, тътнеща някъде в далечината, те изкачваха Бароу Хил, следвайки остатъците от черния път, който свързваше трите малки кариери за син камък, изоставени много отдавна и вече обрасли с диви малини. Той се влачеше зад Мадлин към ниската скала, на която обикновено спираха за почивка, и полагаше искрени усилия да изпълнява постоянния й съвет: Огледай се. Виж на какво прекрасно място се намираш. Просто се отпусни и се наслаждавай на гледката.

– Това циркусно езерце ли е? – попита тя.

Гърни премигна.

– Какво?

– Ето там – Мадлин кимна с глава към дълбокия вир, който се бе образувал на мястото на широката вдлъбнатина, останала преди години от добива на камъни. Почти с кръгла форма, той се простираше оттам, където стояха, до редицата водолюбиви върби на отсрещния бряг – на може би около шейсет метра разстояние, а повърхността му бе гладка като стъкло и поклащащите се клони на дърветата се отразяваха в нея толкова съвършено точно, че се получаваше ефект като от майсторска работа на фотошоп.

– Циркус ли?

– Четох чудесна книга за катеренето в шотландските планини – обясни сериозно тя – и авторът й постоянно попадаше на някакви циркусни езера. Останах с впечатлението, че говори точно за такива места, където водата е запълнила скалисти кухини.

– Хм...

Липсата на отговор бе последвана от дълго мълчание, нарушено отново от Мадлин.

– Виждаш ли там долу? Ето там мислех да построим кокошарника, точно до градинката с аспарагуси.

Гърни печално се взираше в отражението на върбите.

Вдигна глава и проследи погледа й по меките очертания на склона, спускащ се между дърветата през пролуката, образувана от изоставения товарен път.