Беше изпитал тази нужда веднага щом стана достатъчно голям, за да осъзнае, че Бронкс и светът не са синоними.
Бягство. Думата извика в съзнанието му образ, усещане, емоция от ранните му юношески години. Рядката радост, която изпитваше, когато караше възможно най-бързо своя английски бегач с десет скорости... вятъра в лицето... нежното съскане на гумите по асфалта – почти недоловимото чувство за свобода.
А сега се връщаше обратно тук, през Бронкс, за да се види с Малкълм Кларет.
Беше позволил да бъде въвлечен в това. Любопитното беше, че и предишните му два опита с Кларет бяха започнали по подобен начин. Когато беше на двайсет и четири години и първият му брак се разпадаше – Кайл бе съвсем малък, жена му бе предложила да започнат съвместна терапия. Не смяташе, че ще им помогне да запазят брака си. Вече се беше отказала от него, защото се бе убедила, че Гърни ще се задоволи с нищожната полицейска кариера, която тя смяташе за обида към неговия интелект и за пропиляване на потенциала да спечели повече пари от други области – което, подозираше Гърни, бе натежало повече на везните. От гледна точка на Карън целта на терапията беше да омекоти раздялата, да направи процеса по-поносим и плавен. И в известен смисъл беше станало.
Кларет бе внесъл рационално, проницателно и успокояващо влияние в тази последна фаза от разпадането на брака им, който бе фатално несполучлив от самото начало.
Вторият контакт на Гърни с този мъж бе шест години по-късно, след смъртта на Дани, четиригодишния му син от Мадлин. Реакцията на Гърни в месеците след трагичното събитие – която варираше от тиха агония до вцепенение, но никога не бе изразявана с думи – принуди Мадлин, която изразяваше безграничната си скръб далеч по-открито, да го накара да се подложи на терапия.
Без да таи някаква надежда, но и без съпротива, той се съгласи да посети отново Кларет и ходи три пъти при него. Не смяташе, че тези срещи успяват да разрешат проблема, и след трите посещения спря. Но някои от наблюденията, които Кларет беше направил, се запечатаха в съзнанието му през годините. Едно от качествата на този човек, което Гърни ценеше, бе, че той наистина отговаряше на въпроси, изказваше мнението си свободно и не играеше терапевтични игрички. Не принадлежеше към онова влудяващо племе психиатри, чийто единствен отговор на всеки проблем на пациента, е въпросът: „И как ви кара да се чувствате това?“.
Сега, докато пресичаше малкия мост, който го водеше към изолирания свят на Сити Айлънд – с неговите яхт клубове, кейчета и морски ресторанти, докато си мислеше за Кларет и си представяше как ли се е променила външността му през изминалите години, в съзнанието му внезапно изплува дълбоко погребан спомен.
Спомни си как минава по същия мост с баща си в една лятна събота преди много години – всъщност преди повече от четиридесет години.
По протежението на моста, на пешеходната алея, на равни интервали един от друг имаше мъже, мятащи въдици във водата отдолу – мъже без ризи, загорели и потни от августовското слънце. Чуваше развиването на макарите, докато кордите се изстрелваха напред и големите куки с примамки и тежести политаха в дъга над водата. Слънцето проблясваше тук-там – по вълните, по перилата от ковано желязо, по хромираните брони на минаващите коли. Мъжете бяха сериозни, съсредоточени в заниманието си, наместваха пръчките, навиваха кордата и наблюдаваха водната повърхност. На Гърни му приличаха на създания от друг свят, напълно загадъчни и недостижими. Баща му никога не ходеше без риза, не беше загорял, никога не се събираше с толкова други мъже, не се ангажираше в някаква групова дейност. В това отношение той не беше човек на природата и определено не беше рибар.
Въпреки че на шест или седем години не можеше да го формулира по този начин, Гърни осъзнаваше какъв е проблемът – когато правеха тази петкилометрова съботна разходка от апартамента в Бронкс до моста на Сити Айлънд, той не изпитваше чувството, че баща му изобщо е нещо. Дори на тези съвместни разходки баща му беше хладна енигма, мълчалив, спокоен и потаен мъж без изявени интереси – мъж, който никога не говореше за миналото си, нито разкриваше някакви планове за бъдещето.
Докато паркираше на тясната сенчеста страна на улицата пред обшитата с дъски къща на Малкълм Кларет, Гърни се почувства така, както се чувстваше винаги когато мислеше за баща си – празен и самотен. Опита се да пренебрегне тези емоции и пристъпи към входната врата.