Очакваше Кларет да изглежда по-стар, може би с още по-посивяла коса или дори оплешивял, в сравнение с образа, който имаше в главата си отпреди двайсет години. Но не беше готов за смалената физика – за свиването във височина, ширина и тегло – на човека, който го посрещна в немебелираното преддверие. Само очите отначало му се сториха същите – топли сини очи със спокоен, немигащ поглед. И топлата усмивка – и тя беше същата. Тези два отличителни белега на мъдрото и умиротворяващо присъствие на Кларет изглеждаха дори по-задълбочени, по-ясно изразени от изминалите години.
– Влизай, Дейвид!
Крехкият мъж махна с ръка към същия офис, който Гърни бе посещавал преди време – пространство, което създаваше впечатлението, че някога е било, заедно с преддверието, затворена лятна веранда.
Гърни влезе и се огледа, внезапно смаян от това колко познато му е всичко в тази малка стая. Кафявото кожено кресло на Кларет имаше по-малко белези на остаряване от собственика си и беше в същото положение, в която го помнеше – с лице срещу други две по-малки кресла, които като че ли бяха претапицирани. В средата на оформения от креслата триъгълник беше поставена ниска масичка.
Мъжете се настаниха на същите места, които бяха заемали по време на разговорите си след смъртта на Дани, като Кларет се отпусна на своето място с видимо затруднение.
– Да минем направо към въпроса – каза той директно, но с мек глас, пропускайки всякакви любезни разговори и разтакавания. – Ще ти кажа какво ми каза Мадлин. После ти ще ми кажеш кое е вярно според теб. Съгласен ли си?
– Да, добре.
– Тя ми каза, че през последните две години три пъти си попадал в ситуации, в които е можело лесно да бъдеш убит. Направил си го съзнателно. И в трите ситуации краят е бил един и същ – срещу теб е било насочено оръжие. В единия случай си бил прострелян многократно и си изпаднал в кома. Тя смята, че вероятно и преди си поемал множество подобни рискове, без да й казваш. Знае, че полицейската работа е опасна, но мисли, че по някакви свои причини ти всъщност с радост посрещаш подобни опасности.
Млъкна, вероятно за да види реакцията на Гърни или да изчака отговор.
Гърни се взираше в ниската масичка между тях и в многобройните следи от изтъркване, които предполагаха, че доста клиенти са я използвали като опора за краката си.
– Нещо друго?
– Не го каза, но звучеше объркана и изплашена.
– Изплашена?
– Мисли, че искаш да бъдеш убит.
Гърни поклати глава.
– Във всяка от тези ситуации, за които говори, направих всичко възможно, за да остана жив. Жив съм. Това не е ли доказателство от първо лице, че имам желание да оцелея?
Сините очи на Кларет сякаш виждаха през него.
Гърни продължи.
– Във всяка опасна ситуация полагам максимално усилие...
Кларет го прекъсна, почти шепнейки:
– Когато си в нея.
– Моля?
– Когато си във въпросната ситуация, когато си изложен на опасност, тогава се опитваш да останеш жив.
– За какво говориш?
Кларет не каза нищо дълго време. После проговори, тонът му беше равен и благ.
– Все още ли се чувстваш отговорен за смъртта на Дани?
– Какво? Какво общо има това с...
– Вината има огромна сила.
– Но аз не съм... Не съм виновен за смъртта му. Дани беше на улицата. Преследваше един проклет гълъб и слезе от тротоара на улицата. Беше убит от невнимателен пиян шофьор в червена спортна кола. Пияница, току-що излязъл от бара. Не съм виновен за смъртта му.
– Не за смъртта му. Но очевидно изпитваш вина за нещо друго. Можеш ли да кажеш за какво?
Гърни си пое дълбоко дъх, заглеждайки се в драскотините по масата. Затвори очи, после ги отвори и се насили да погледне Кларет.
– Трябваше да внимавам повече. Беше четиригодишен... Трябваше да бъда по-внимателен. Не забелязах накъде върви. Когато погледнах...
Гласът му секна и погледът му отново се насочи към масичката.
След известно време вдигна глава.
– Мадлин настояваше да дойда и ето ме тук. Но не разбирам защо.
– Знаеш ли какво е вината?
Част от настроената на психологическа вълна същност на Гърни приветства с готовност въпроса – или поне се зарадва на възможността да избяга в по-абстрактната тема.
– Като факт вината е лична отговорност за извършено погрешно деяние. Като чувство е неприятното усещане, че си направил нещо, което не е трябвало да правиш.
– А това неприятно усещане – какво точно смяташ, че е то?
– Гузна съвест?
– Това е терминът, но той не обяснява какво е всъщност.
– Добре, Малкълм, ти ми кажи.