– Малкото ми мече.
– Защо го наричаше така?
– Имаше едно особено изражение... особено когато беше тъжен за нещо... което по някаква причина ми приличаше на мече. Не съм сигурен защо.
– И го прегръщаше?
– Да.
– Защото го обичаше.
– Да.
– И той също те обичаше.
– Предполагам. Да.
– Искаше ли той да умре?
– Разбира се, че не.
– Той дали е искал ти да умреш?
– Не.
– Дали Мадлин иска да умреш?
– Не.
– А Кайл?
– Не.
Кларет погледна Гърни в очите, сякаш преди да продължи, искаше да прецени дали той може да го разбере.
– Всички, които обичаш, искат да живееш.
– Предполагам, че е така.
– Значи твоята обсесивна нужда да изкупиш смъртта на Дани, да се справиш с вината си, като се излагаш на риск да бъдеш убит... е ужасно егоистична, нали?
– Така ли? – Собственият глас на Гърни му прозвуча безжизнено, някак откъснат от него самия, като че говореше друг човек.
– Ти си единственият, на когото това му се струва оправдано и смислено.
– Смъртта на Дани беше по моя вина.
– И по вина на пияния шофьор, който го е бутнал. И по негова собствена вина, защото е слязъл от тротоара на улицата, което ти вероятно си го предупредил да не прави хиляди пъти. И по вина на гълъба, и на улицата, и на алкохола, и на колата, и на всяко минало събитие, което е събрало всички тези фактори заедно в точно този конкретен момент. Кой си ти да си мислиш, че си отговорен за всичко това?
Кларет млъкна, задъхвайки се, като явно се опитваше да събере сили. После заговори с по-силен глас.
– Арогантността ти е възмутителна. Неуважението ти към хората, които те обичат, е възмутително. Чуй ме, Дейвид! Не бива да нараняваш хората, които те обичат. Ако най-големият ти грях е била липсата на внимание, тогава внимавай сега. Имаш жена. Какво право имаш да рискуваш живота на съпруга й? Имаш син. Какво право имаш на рискуваш живота на баща му?
Емоционалната енергия, която вложи в тази кратка реч, го изтощи.
Гърни остана неподвижен, безмълвен, празен, очакващ. Стаята край него се смали. Ушите му бучаха.
Кларет се усмихна, гласът му вече бе по-мек и тази мекота предаваше още по-голяма убедителност, убедителността на умиращия.
– Чуй ме, Дейвид. Нищо не е по-важно в живота от любовта. Нищо, освен любовта.
Глава 38
Любов към огъня
Гърни не помнеше как точно е напуснал Сити Айлънд, как е минал през Бронкс и как е пресякъл моста „Джордж Вашингтон“. Дойде на себе си чак когато подкара на север по Палисейд паркуей. Заедно с възстановяването на равновесието си осъзна, че няма достатъчно гориво, за да стигне до Уолнът Кросинг.
Двайсет минути по-късно седеше на паркинга на голяма бензиностанция със закусвалня, където можеше да зареди и колата, и себе си.
След голяма чаша кафе и два бейгъла почувства, че е възстановил връзката си с нормалния живот, и извади телефона си – беше го изключил по време на срещата с Кларет, – за да провери съобщенията си.
Имаше четири. Първото беше от непознат номер, но гласът бе на Клемпър – по-груб и по-фъфлещ, отколкото предишния ден.
– Срещата при „Ривърмол“... „Ривърсайд“. Разговора. Провери си пощата. Не забравяй какво ми каза. Не се ебавай с мен. Хората, които се ебават с мен... идеята не е никак добра. Не се ебавай с мен. Сделката си е сделка. Запомни го! И не го забравяй, мамка му! Да не си посмял да забравиш. Провери си пощата...
Гърни се запита дали мъжът наистина е толкова пиян, колкото звучеше. Но по-важно бе дали пуснатото в пощата му наистина беше липсващият запис, за който го помоли. В съзнанието му изплува стар спомен – преди време някой беше пуснал змия в пощенската му кутия. Кутията беше естествен избор и ако искаш да поставиш бомба. Но това му се струваше малко прекалено.
Напомни си, че трябва да разкаже на Хардуик и Ести за срещата в „Ривърсайд“ и за „сделката“, за която бе споменал Клемпър.
После пусна второто съобщение, което бе от Хардуик: Ей, Шерлок. Току-що ми се обадиха от Анкара. Изглежда, нашият дребен пич е голяма работа. Обади ми се.
Третото съобщение също беше от него, но звучеше раздразнено: Къде си, по дяволите?! Близо до Купърстаун съм, на път към къщата на Бинчър. Все още не съм се чул с него. Имам лошо предчувствие. И трябва да поговорим за нашия луд стрелец. Имам предвид, наистина луд. Обади ми се, за бога!
Четвъртото и последно съобщение беше от един по-мрачен и още по-гневен Хардуик: Гърни, където и да си, вдигни шибания телефон! Аз съм до къщата на Бинчър. По-скоро до нещо, което някога е било неговата къщата. Изгоряла е миналата нощ. Както и къщите на съседите. Три шибани къщи, една до друга. Изгорели и сринати до основи. Голям, мощен, адски пожар е започнал от дома на Лекс... очевидно от някакви запалителни устройства... повече от едно. Обади ми се! Сега!