Гърни реши първо да се обади на Мадлин. Попадна на гласовата поща и остави съобщение.
– Направи ми услуга и днес не отваряй пощенската кутия. Убеден съм, че няма проблем, но получих нервно обаждане от Клемпър и предпочитам аз да я проверя. Просто предпазна мярка. Ще ти обясня по-късно. Намирам се на бензиностанцията в Слотсбърг. Обичам те. Ще се видим след час-два.
Замисли се какво е казал и му се прииска да го бе казал по друг начин. Беше прекалено загадъчно, прекалено зловещо. Трябваше да има някакъв контекст, обяснение за думите му. Изкуши се да й звънне отново и да остави по-дълго съобщение, но се притесни, че това само ще влоши ситуацията.
Позвъни на Хардуик, но и тук се включи гласова поща. Остави му съобщение и каза, че се прибира към Уолнът Кросинг. Попита дали е имало жертви на пожара в Купърстаун или някаква следа от Бинчър? И какво толкова бе открил за лудия стрелец? Приключи, увери се, че телефонът му все още е включен и батерията му е заредена, и отиде в закусвалнята за още кафе.
Едва когато стигна до селските хълмове над Барливил, Хардуик най-накрая му позвъни.
– Тук стават някакви суперстранни и изперкали неща, майсторе. Три големи къщи – три големи купчини пепел. Къщата на Лекс, плюс двете от двете й страни. Шест души са мъртви – никой от тях не е Бинчър. Две тела в къщата отляво, четири – в къщата отдясно, включително две деца. Всички са били заклещени от огъня вътре. Криминалистите казаха, че е станало около полунощ – пожарът се е разраснал адски бързо. Човекът от отдела за разследване на пожарите каза, че причината вероятно са малки запалителни устройства – четири на брой, сложени във всеки ъгъл на къщата на Бинчър. Подпалвачът не е положил никакви усилия да го направи да прилича на нещо друго.
– И другите две къщи са били просто косвени жертви? Сигурен ли си?
– Не съм сигурен за нищо. Аз съм зад жълтата лента, смесвам се с тълпата от кретени и зяпащи загубеняци, само подочувам оттук-оттам какво казват местните ченгета на приятелчетата си. Но се носи слух, че бензиновите тестове били положителни за запалителни химикали само в дома на Бинчър.
– Но неговата къща е била празна. Не са ли намерили тела, нали?
– Засега не. Но техниците още обикалят и ровят из пепелта. Доста шибано и претъпкано местопрестъпление. Пожарната, Бюрото за криминални разследвания, Отделът за разследване на пожари, шерифът, щатската полиция, местните униформени. – Млъкна за миг. – Исусе, Дейви, ако това е трябвало... да бъде... предупреждение за Лекс заради случая...
Гласът му секна.
Гърни не каза нищо.
Хардуик се закашля, после попита:
– Тук ли си още?
– Тук съм. Мисля си за твоя коментар за предупреждението. – Умълча се за миг. – Бих казал, че прекъсването на тока и телефона у вас беше предупреждение. Но това... тази история с Бинчър.... струва ми нещо много повече. Като война. В която на воюващия не му пука колко ще бъдат страничните жертви.
– Съгласен съм. Малкият шибаняк обича унищоженията. А и пожарът като че ли е повтарящ се мотив.
Гърни намали, отби в тревисто островче, гледащо към водохранилището, изключи двигателя и отвори прозорците на колата си.
– Какво имаш предвид? Какво ти казаха от Интерпол?
– Може би много, може би недостатъчно. Трудно е да се каже. Работата е там, че информацията, която са сглобили от базата с данни, може да се отнася за един и същи човек. Но може и да не е така. По-новите неща, от последните близо десет години, вероятно са точни – поне повечето. Но преди това – преди десет години... Там нещата са несигурни. И много по-странни.
Гърни се запита какво по-странно може да има от това да забиваш пирони в нечий мозък.
Хадуик обясни.
– Приятелят ми в Анкара реши да ми се обади по телефона, вместо да пише имейл, така че си водех записки. Информацията се свежда до две кратки историйки. Зависи как ги възприемеш, може да ти се сторят свързани или пък напълно отделни. Те са доста стари и започват със събраните през последното десетилетие материали за убиеца, известен като Петрос Паникос. Готов ли си?
– Целият съм в слух, Джак.
– Името Паникос ни отвежда до събитие отпреди двайсет и пет години в селцето Ликонос в Южна Гърция. Там имало семейство Паникос, което притежавало магазинче за сувенири. Имали четирима сина, като се твърди, че най-малкият бил осиновен. Магазинчето било унищожено при пожар, заедно с родителите и три от момчетата. Четвъртият син, осиновеният, изчезнал. Подозирали, че пожарът е умишлен, но не било доказано. Не са намерени никакви документи за осиновяване или свидетелство за раждане на липсващия син. Семейството било много затворено, нямали близки родственици и в селото дори имало колебания за името на осиновеното момче. Но – чуй само това – хората споменавали две имена: Перо и Петрос.