Активирането на записа от движение означаваше, че в четирите часа, обозначени на файла, всъщност се включва много по-голям период от време, защото минутите без действие в областта на камерата не са регистрирани.
Първият час от този период представляваше по-малко от десет минути дигитален материал – ентусиазирани хора, разхождащи кучета и други, облечени в топли дрехи, посветени на сутрешното си бягане за здраве по алеята, успоредна на ниската стена на гробището. Сцената се осветяваше от бледата зимна слънчева светлина и леката неравна снежна покривка.
Едва след девет камерата реагира на дейност вътре в „Уилоу рест“. Един голям ван, подобен на камион, се движеше бавно на записа. Спря пред място, което Гърни разпозна като парцела – пардон, „имота“ по думите на Полет Пърли – на семейство Спалтър. Двама едри мъже излязоха от вана, отвориха задните му врати и започнаха да разтоварват тъмни, плоски правоъгълни неща. Скоро стана ясно, че са сгъваеми столове, които мъжете грижливо разположиха в две редици с лице към издължена купчина от тъмна земна маса – отворения гроб, предназначен за Мери Спалтър. Наместиха ги добре, после единият мъж издигна преносим подиум в края на гроба, докато другият извади голяма метла от багажника и започна да разчиства снега от затревеното пространство между столовете и гроба.
Докато напредваха с работата, в обсега на камерата се появи малка бяла кола и спря пред камиона. Макар да не бе напълно сигурен за лицето, Гърни реши, че жената, която излезе от колата, загърната в космато пало и с космата шапка, и която правеше жестове с указания на работниците, е Полет Пърли. След известно доизравняване на столовете, мъжете се качиха във вана и потеглиха. Жената остана сама, огледа парцела като за последно, върна се в колата, подкара край откритата тревиста част на гробището и паркира отново до няколко издръжливи на студ рододендрони.
Записът продължи още около минута, после спря.
Тръгна отново след двайсет и осем минути в реално време – в 9,54 сутринта, с пристигането на катафалка и няколко други коли.
От мястото на пътника в катафалката слезе мъж в черно палто, а жената, която Гърни бе определил като Полет Пърли, се появи отново от колата си. Срещнаха се, здрависаха се и си казаха няколко думи. Мъжът се върна до катафалката, правейки жест с ръка. Половин дузина облечени в тъмни костюми мъже излязоха от една лимузина, отвориха задната врата на катафалката и бавно извадиха ковчега; после с професионална лекота го понесоха на раменете си към отворения гроб и го поставиха на подкрепящата структура, за да бъде на нивото на земята, но не в калта.
Като по някакъв сигнал, който Гърни не видя на записа, опечалените започнаха да излизат от паркираните една зад друга коли, образуващи редица зад катафалката. Увити в зимни палта и шапки, те се отправиха към двата реда столове край гроба, като постепенно заеха почти всички шестнайсет места – без две. Двете свободни места бяха от двете страни на братовчедките тризначки на Мери Спалтър.
Високият мъж в черно палто, който вероятно бе директорът на погребалната агенция, застана зад настанилите се опечалени. Шестимата носачи наместиха внимателно ковчега и застанаха един до друг до него. Полет Пърли стоеше няколко крачки встрани зад последния от тях.
Вниманието на Гърни беше насочено към мъжа в края на първия ред. Неподозиращата бъдещето си жертва.
Часовникът в дъното на екрана показваше, че в „Уилоу рест“ е 10,19 сутринта. Което означаваше, че в онзи момент на Карл Спалтър му остава само минута нормален живот. Една минута от живота, какъвто го е познавал.
Погледът на Гърни се местеше между Карл и часовника. Изпълни го болезнено силно чувство за неизбежното отлитане на времето и на живота.
Оставаше само половин минута, преди един „220 Суифт“ – най-бързият куршум, дело на най-съвременната технология в света – да прониже лявото слепоочие на този мъж, да се пръсне в мозъка му и да сложи край на бъдещето, което той си бе представял.
В своята дълга кариера в нюйоркската полиция Гърни бе гледал много записи – включително кадри на измами, побоища, обири, убийства – от охранителни камери на бензиностанции, магазини за алкохол, хранителни магазини, перални, банкомати.
Но този запис беше различен.
Човешката история на това семейство със сложни и обтегнати отношения беше много по-дълбока. Емоционалната атмосфера беше пулсиращо жива. Спокойният външен вид на сцената – седналите участници, внушението за събиране като за семеен портрет – не приличаше на гледките, които обикновено присъстваха на записите от местопрестъпления. А и Гърни знаеше за човека, който щеше да бъде застрелян само след няколко секунди, повече, отколкото бе знаел за другите жертви на престъпленията, които бе разследвал.