После моментът настъпи.
Гърни се приведе към екрана на компютъра, буквално застана на ръба на стола си.
Карл Спалтър се изправи и тръгна към подиума, който бе поставен в отдалечения край на отворения гроб. Направи крачка натам, като мина точно пред Алиса. После, тъкмо когато се канеше да направи втора, залитна напред – като че ли се бе препънал – и се понесе по цялата дължина на първия ред. Просна се на земята по лице и остана безжизнен в побелялата от снега трева между ковчега на майка си и стола на брат си.
Джона и Алиса скочиха на крака първи, последвани от две от дамите от „Силата на възрастта“ от втория ред. Носачите притичаха иззад столовете. Полет се спусна към Карл, падна на колене и се приведе над него. След това бе трудно да се определи какво точно ставаше, защото около падналия мъж се струпаха още хора.
През следващите минути се видя как поне трима души започват припряно да се обаждат по телефоните си.
Гърни забеляза, че Карл бе прострелян, както пишеше и в доклада за инцидента, точно в 10,20. Първа на мястото дойде колата на местната полиция от Лонг Фолс, малко след това и кола на щатската полиция. В 10,42 пристигна спешната помощ. Линейката паркира директно пред основното действие, разиграващо се на „сцената“, и така препречи гледката на камерата. Останалата част от записа бе безполезна за Гърни. Дори първата немаркирана кола – с която вероятно бе пристигнал Клемпър, не се виждаше добре, защото паркира от другата страна на линейката.
Гърни прегледа набързо другата част от записа, като спираше на различни места, но не намери никакви важни допълнителни данни, затова го спря и се облегна назад, за да обмисли видяното.
Освен неподходящо паркираната линейка имаше и друг проблем с този материал. Въпреки високото качество на записа, въпреки невероятните лещи за приближение на камерата и автоматичното отчитане на времето, може би заради разстоянието до мястото, на което се разиграваше действието, и до самия обект на престъплението, визуалният продукт, т.е. записът, определено бе ограничен в много отношения.
Макар да разбираше какво е видял, Гърни осъзнаваше, че част от това негово разбиране се дължи на факта, че преди това му бяха казани много неща за станалото. Той отдавна бе възприел един важен когнитивен принцип: Ние не мислим това, което си мислим, защото виждаме това, което виждаме. Виждаме това, което виждаме, защото мислим това, което мислим. Предварителните нагласи могат лесно да замъглят възприятията на очите ни и дори могат да ни накарат да виждаме неща, които не съществуват.
Имаше нужда от по-качествена визуална информация – за да е сигурен, че предварителната му представа не го води в погрешна посока. В идеалния вариант би предал записа на някоя съвременна техническа лаборатория, за да направят максимално увеличение на картината, но част от цената на оттеглянето от полицията е липсата на свободен достъп до подобни ресурси. Хрумна му, че Ести може и да успее да влезе през някоя задна вратичка в лабораторията на нюйоркската щатска полиция и така да свърши работата, без да се налага да оставя името си и да регистрира поръчката, което би могло да й създаде проблеми, но му беше неудобно да я поставя в такова положение. Поне докато не пробваше с по-малко рисковани варианти.
Взе телефона и се обади на Кайл, който бе неговият личен източник на информация за всичко, свързано с компютрите – колкото по-сложни неща, толкова по-добре. Включи се гласова поща, която го подкани да остави съобщение, и той го направи.
– Здравей, синко. Имам технически проблем. Официалните канали не са на разположение. Ето за какво става дума – имам запис с високо качество, който може би ще разкрие повече неща, ако използваме дигитален ефект за приближаване на образа, без да го замъглим. Малко е объркано, но мисля, че има софтуери за увеличение с определени алгоритми, които могат да се справят с този проблем... така че може би ще ме насочиш в правилната посока. Благодаря, синко. Каквато и да ми кажеш, със сигурност ще е много повече от това, което знам.
След като свърши с обаждането, реши да се върне отново към записа и да го прегледа пак. Но после забеляза колко е часът в горната част на екрана на лаптопа. Беше 5,48. Дори Мадлин да бе поела по най-дългия маршрут от обичайните си разходки из гората – онзи към върха на Карлсънс Ридж, – вече трябваше да се е върнала.