Беше време за вечеря, а тя никога... О, Исусе, разбира се!
Почувства се като идиот. Днес беше денят, в който трябваше да замине на гости на семейство Уинклър. Прекалено много неща се бяха случили прекалено бързо. Мозъкът му като че ли не можеше да побере никакво друго късче информация и всеки път, когато нещо ново влизаше в него, изблъскваше нещо друго встрани. Плашеше се, когато се замислеше за това. Какво ли друго бе забравил?
И тогава си спомни, че идвайки насам, бе забелязал паркираната й кола до къщата.
Ако е отишла у Уинклър, защо, по дяволите, колата й е тук?
Стреснат и все по-неспокоен, той й позвъни на мобилния.
Няколко секунди по-късно с изненада го чу да звъни от кухнята. Дали все пак не се е отказала да ходи у Уинклър? Някъде из къщата ли беше? Повика я по име, но не получи отговор. Отиде от кабинета в кухнята. Следвайки звука, намери телефона й на бюфета до печката.
Това бе много странно. Доколкото я познаваше, тя никога не излизаше от къщи без телефона си. Объркан, погледна през прозореца с надеждата, че ще я види да се задава по пасбището към къщата.
Нямаше и следа от нея. Виждаше се само колата. Което означаваше, че трябваше да е някъде наблизо – освен ако не бе отишла някъде с приятели, които са я взели с колата си. Или ако, не дай си боже, не бе претърпяла някакъв инцидент и я бяха закарали с линейка...
Опита се да се сети за всичко, което беше казала и което би могло да му е от помощ...
Точно в този момент вятърът разлюля листата на аспарагусите, те се разделиха и нещо ярко проблесна в периферното му зрение.
Нещо розово, помисли си той.
После листата се успокоиха и се събраха отново и Гърни не беше сигурен, че изобщо е видял нещо. Може би му се е привидяло.
Любопитството обаче го изкара навън, за да провери.
Когато стигна до далечния край на аспарагусовата градинка, получи отговор на въпроса си, но изумлението му само нарасна. Мадлин седеше на тревата, облечена в една от розовите си тениски.
До нея на земята имаше няколко камъка, струпани върху като че ли току-що изкопана пръст. В тревата от другата страна на камъните беше захвърлена лопата, която явно бе използвана наскоро. С дясната си ръка Мадлин нежно потупваше тъмната пръст покрай камъните.
Отначало Гърни не каза нищо.
– Мади?
Тя вдигна глава и го погледна с лека, тъжна усмивка на лицето.
– Какво става, Мади? Какво се е случило?
– Хорас.
– Хорас?
– Едно от онези ужасни създания го е убило.
– Нашият петел?
Тя кимна.
– Какво ужасно създание? – попита той.
– Не знам. Предполагам някое от онези, за които говореше Брус вечерта, когато ни бяха на гости. Невестулка? Опосум? Не знам. Той ни предупреди. Трябваше да го послушам – каза тя и прехапа долната си устна.
– Кога е станало?
– Днес следобед. Когато се прибрах у дома, ги пуснах от плевнята, за да подишат малко свеж въздух. Беше такъв прекрасен ден. Носех със себе си царевични зърна, така че те ме последваха до къщата. Бяха точно тук. Тичаха наоколо. Кълваха земята. Влязох в къщата за... нещо, дори не помня какво. Аз само... – Млъкна за миг, поклащайки глава. – Беше само на четири месеца. Тъкмо се научи да кукурига. Изглеждаше толкова горд. Бедният малък Хорас. Брус ни предупреди... предупреди ни... какво може да се случи.
– Погребала ли си го?
– Да – кимна Мадлин, протегна ръка и поглади пръстта до камъните. – Не можех да позволя малкото му телце да лежи тук просто така. – Подсмръкна, после се прокашля. – Сигурно се е опитвал да защити кокошките от невестулката. Не мислиш ли?
Гърни нямаше представа какво мисли.
– Сигурно.
Мадлин потупа пръстта още няколко пъти, после се надигна от тревата и двамата се прибраха в къщата. Слънцето вече бе започнало да се скрива зад западния хребет. Склонът на отсрещния хълм бе окъпан в ръждивозлатистата светлина на залеза, която винаги траеше само минута или две.
Беше странна вечер. След като хапнаха мълчаливо и кратко от това, което беше останало от предишния ден, Мадлин се настани в едно от креслата до голямата празна камина в далечния край на дневната, разсеяно държейки в ръце една от вечните си плетки, които никога не довършваше.
Гърни я попита дали иска да включи лампата, поставена на пода зад нея. Тя поклати глава почти незабележимо. Докато се канеше да я попита дали е променила намерението си за гостуването във фермата на Уинклър, Мадлин го изпревари и го попита как е минала сутрешната му среща с Малкълм Кларет.