Той не каза нищо.
Мадлин отново се отпусна назад в стола, продължавайки да го гледа. Постепенно изражението й се промени, сякаш внезапно бе получила прозрение.
– Току-що осъзнах нещо.
– Какво?
– Ти никога не си работил за нюйоркската полиция, нали? Никога не си се възприемал като неин служител, като работен инструмент на отдела. За теб отделът е бил твой инструмент, нещо, което си използвал според собствените си условия, ако и когато си имал нужда от него за своите цели.
– Моите цели бяха техните цели. Да хвана лошите момчета. Да намеря доказателства. Да ги хвърля в затвора.
Тя продължи, сякаш Дейв изобщо не се е обаждал.
– За теб отделът е бил просто подкрепление. Истинската надпревара винаги е била между теб и лошия. Ти и лошият тип, на конете, изправени пред последното си изпитание. Понякога си се възползвал от предимството да имаш ресурсите на отдела, понякога – не. Но за теб това винаги е било твоята битка, твоето призвание.
Гърни я слушаше. Може би беше права. Може би подходът му бе прекалено ограничен, прекалено концентриран единствено в неговата собствена гледна точка. Това може и да беше проблем, а може и да не беше. Може би беше просто естествен продукт на химическия състав на мозъка му, нещо, върху което никога не бе имал контрол. Но каквото и да беше, не желаеше този разговор да продължава. Внезапно цялата тема му се стори ужасно изтощителна.
Не беше сигурен какво да предприеме.
Но трябваше да предприеме нещо. Дори да се окаже без резултат.
Реши да се обади на Адонис Ангелидис.
1 „Точно по пладне“ – уестърн от 1952 г. с Гари Купър и Грейс Кели. – б. пр.
Глава 41
История с поука
Гърни звънна на номера, който му бе дал Ангелидис, и той отговори веднага. Краткото описание на развоя на събитията и споменаването, че могат да си помогнат взаимно, доведе до уговорка за среща след два часа в „Егейска одисея“.
Не искаше да тръгва, преди да се увери, че Мадлин е готова да замине за фермата на Уинклър в Бък Ридж, затова си отдъхна, като я завари в спалнята да опакова багажа си в голяма спортна чанта.
Докато пъхаше чифт чорапи в едни обувки, Мадлин каза:
– Кокошките имат достатъчно храна и много вода, така че няма да се занимаваш с тях. Но може би сутрин ще е добре да им даваш по малко накълцани ягоди.
– Разбира се – отвърна той разсеяно, без да чуе истински молбата й. Колебаеше се за цялата тази история с помощта й за Уинклър на панаира. Намираше я едновременно за дразнеща и за проява на добър късмет.
Дразнеща, защото никога не бе харесвал особено Уинклър, а сега ги харесваше още по-малко – бяха уговорили Мадлин да прекара цяла седмица, помагайки за проклетите им животни безплатно, за да си улеснят живота. От друга страна, беше добър късмет, защото така й осигуряваха безопасно място точно когато беше наложително. А и разбира се, тя се радваше на работата с животни. Просто обичаше да помага; още повече, ако бяха намесени космати създания.
Докато мислеше за тези неща, забеляза, че Мадлин се взира в него с един от нейните по-нежни, по-неразгадаеми погледи.
По някакъв начин той го успокои и го накара да се усмихне.
– Обичам те – каза тя. – Моля те, внимавай.
Тя протегна ръце и двамата се прегърнаха – толкова дълго и силно, че сякаш не остана нищо, което да си кажат с думи.
Когато пристигна в Лонг Фолс, видя, че ресторантът е празен. Вътре се виждаше само един служител, мускулест сервитьор с безизразни очи. Нямаше посетители. Нито един в неосветения бар. Разбира се, беше едва десет и половина, а не му се вярваше „Егейска одисея“ да предлага закуски. Хрумна му, че заведението е отворило тази сутрин само за да осигури терен за срещата на Ангелидис.
Сервитьорът поведе Гърни през бара надолу към един сумрачен коридор, покрай двете тоалетни и две врати без табели, чак до тежка стоманена порта. Бутна я силно с рамо и тя се отвори с металическо скърцане. Отстъпи встрани и с жест покани Гърни в цветната вътрешна градина, оградена със стена.
Градината беше със същата ширина като сградата – дванайсет или петнайсет метра, и двойно повече на дължина. Червената тухлена стена беше прекъсната само на едно място в далечния край от големи двойни врати. Бяха широко отворени и предлагаха гледка към реката, към алеята за тичащи ентусиасти и строгото спокойствие на „Уилоу рест“. Беше много подобна на гледката от проблематичния апартамент, намиращ се на три пресечки оттук. Само ъгълът беше различен.