Градината беше приятно съчетание от тревисти пътечки, лехи със зеленчуци и цветни бордюри. Сервитьорът го насочи към един сенчест ъгъл, където бяха поставени малка бяла масичка за кафе и два стола от ковано желязо. Адонис Ангелидис седеше на единия от тях.
Когато Гърни стигна до масичката, гъркът кимна към празния стол.
– Заповядайте.
Секунда по-късно сервитьорът се материализира отново и постави поднос в центъра на масата. В него имаше две малки чашки черно кафе, две стъклени чаши с високи дръжки и почти пълна бутилка с узо, гръцката анасонова напитка.
– Обичате ли силно кафе?
Гласът на Ангелидис беше нисък и грапав – като ръмжене на голяма котка.
– Да.
– Тогава може би ще ви хареса с узо. По-добре е, отколкото със захар.
– Ще пробвам малко.
– Добре ли пътувахте?
– Без проблеми.
Ангелидис кимна.
– Прекрасен ден, нали?
– Прекрасна градина.
– Да. Пресен чесън. Мента. Риган. Всичко е много хубаво – размърда се леко на стола си Ангелидис. – Какво мога да направя за вас?
Гърни взе чашата с по-близкото до него кафе и внимателно отпи една глътка. По пътя от Уолнът Кросинг бе обмислил внимателно началото на речта си, но сега, докато седеше с лице пред човека, който може би беше един от най-умните мафиоти в Америка, то му се стори абсолютно неподходящо и слабо. Все пак реши да действа. Понякога невъзможният отчаян ход е единствената възможност.
– Попаднах на информация, която може да ви заинтересува.
Погледът на Ангелидис изразяваше съвсем лека заинтересованост.
Гърни продължи.
– Само слухове, разбира се.
– Разбира се.
– За Отдела за борба с организираната престъпност.
– Вмирисани лайна. Никакви принципи.
– Чух – каза Гърни, отпивайки още една глътка от кафето си, – че се опитват да ви лепнат убийството на Спалтър.
– На Карл? Виждате ли за какво говоря? Шайка разбойници! Защо ще искам да убивам Карл? Казах ви и преди, той ми беше като син. Защо ще искам да правя нещо подобно? Отвратително! – Големите като на боксьор ръце на Ангелидис се свиха в юмруци.
– Според техния сценарий с Карл сте се скарали и...
– Глупости!
– Както казах, според сценария...
– Какво по дяволите е сценарий?
– Хипотезата им, историята, която са измислили...
– Измислили, точно така. Подлеци!
– Хипотезата им е, че с Крал сте се скарали и вие сте наели професионален убиец чрез Дебелия Гас, а после сте се изнервили и сте решили да прикриете следите си и да се отървете от Гас, като може би дори сте го направили сам.
– Сам?! Смятат, че аз съм забил пирони в главата му?
– Просто ви казвам какво чух.
Ангелидис се облегна назад, гневът в очите му отстъпи, но погледът му бе все така помътнял.
– И откъде идва всичко това?
– Планът да ви лепнат убийството ли?
– Да. От върховете на ОБОП ли?
Нещо в тона му подсказа на Гърни, че Ангелидис навярно има контакт с човек вътре в отдела. Някой, който би трябвало да знае за големите им операции.
– Доколкото разбрах, не. Останах с впечатление, че готвеният удар срещу вас е някъде откъм периферията. Неофициално. Няколко момчета, които са ви набрали много и искат да ви пипнат на всяка цена. Сещате ли се за някого?
Ангелидис не отговори. Мускулите на челюстта му се свиха, но продължи да мълчи още минута-две. Когато проговори, тонът му беше безизразен.
– И сте карали от Уолнът само за да ми кажете това?
– Не, има и още нещо. Открих кой е наемникът.
Ангелидис остана безмълвен.
Гърни го наблюдаваше внимателно.
– Петрос Паникос.
Нещо в погледа на гърка се промени. Ако Гърни трябваше да предположи, би казал, че мъжът се опитва да прикрие внезапен страх.
– Откъде знаете?
Гърни поклати глава и се усмихна.
– По-добре да не казвам.
За пръв път, откакто Гърни бе пристигнал, Ангелидис огледа градината и тухлената й стена и погледът му се спря на отворените врати с изглед към реката и гробището.
– Защо ми го казвате?
– Реших, че може би ще поискате да ми помогнете.
– За какво да ви помогна?
– Искам да намеря Паникос. Искам да го изкарам от леговището му. Да сключа сделка – може би той ще се съгласи да ни каже кой го е наел да убие Карл. След като не сте вие, ОБОП може да си го начука, нали? Това би трябвало да ви допадне.