– Да, може би по-рано, когато съм бил у Уинклър, преди ти да се върнеш от Сиракуза.
– Божичко. Бомба? С часовников механизъм?
– По-вероятно е била с детонатор, задействан с телефон. По-лесно се контролира, по-точно е.
– И сега... какво?
– Къде са ключовете за мотора ти?
– На таблото. Защо?
– Последвай ме.
Пълзейки, Гърни поведе Кайл по пода навън от стаята – сега осветявана от трепкащите през прозорците светлинки на догарящите дъски – надолу по задния коридор към тъмния кабинет. Намери пътя до северния прозорец, опипвайки мебелите, вдигна щорите, отвори ги и се измъкна внимателно навън, все още с пистолет в ръка.
Кайл направи същото.
На петнайсет метра пред тях, между къщата и високото пасбище, имаше малък гъсталак, едва видим на слабата светлина, хвърляна от огъня в този далечен край на двора, където Гърни понякога паркираше косачката си. Посочи черния ствол на един огромен дъб.
– Точно зад това дърво има две скали с малка цепнатина между тях. Пъхни се там и остани, докато те повикам.
– Какво ще правиш?
– Ще неутрализирам проблема.
– Какво?
– Нямам време да ти обяснявам. Просто прави каквото ти казвам. Моля те. – Посочи отново натам, по-настоятелно. – Ето там, зад дървото. Между скалите. Нямаме време. Сега!
Кайл се запъти към гъсталака и се скри от потрепващата светлина на огъня в мрака. Гърни заобиколи къщата и се озова на мястото, където бе паркиран моторът. Беше почти сигурен, че тази позиция не се вижда от върха на Бароу Хил. Надяваше се Кайл да е прав за ключа. Ако не беше в ключалката на таблото... Но беше.
Пъхна пистолета си отново в кобура на глезена и се качи на мотора. Повече от двайсет и пет години не се беше качвал на подобно нещо – след стария „Триумф 650“, който бе карал в колежанските си дни.
Бързо се запозна с позицията на спирачките, амбреажа, лоста за скорости. Погледна към резервоара, кормилото, хромирания фар, предния калник, предната гума – спомените започнаха да се връщат в съзнанието му. Дори физическото усещане, усещането за баланса и мощта на мотора – всичко си бе там, сякаш бе стояло в някаква херметически затворена част от паметта му, живо и непокътнато, готово за незабавна употреба.
Хвана извитите дръжки на кормилото и започна да изправя мотора от наклонената му позиция, когато ярък пламък, внезапно издигнал се от горящите дъски, освети нещо тъмно и обемисто на земята до аспарагусовата градинка. Отново подпря мотора, бавно се приведе и извади пистолета от кобура. Доколкото можеше да види на потрепващата светлина, обектът на земята не се движеше. Беше с размера на човешко тяло. Нещото от по-близката до него страна може би беше протегната ръка.
Гърни вдигна оръжието си, слезе внимателно от мотора и се придвижи към ъгъла на къщата. Вече беше сигурен, че гледа към проснатото тяло на човек, а в края на тази предполагаемо протегната ръка можеше да различи нещо с форма на оръжие.
Отпусна се на колене и погледна бързо зад ъгъла на къщата – уверявайки се, че колата му препречва гледката на стрелеца, евентуално намиращ се на Бароу Хил, към мястото, което трябваше да пресече, за да стигне до фигурата на земята. Без повече колебание продължи да пълзи напред, с подготвен в ръка пистолет и вперени в пушката очи. Когато му оставаше само метър до нея, свободната му ръка попадна на мокро лепкаво петно на земята.
По слабата, но отличителна миризма веднага осъзна, че пълзи в локва кръв.
– Ъх...!
Прошепнатото възклицание беше чист рефлекс, както и рязкото му отдръпване назад. По-голямата част от кариерата си в нюйоркската полиция бе прекарал във времената, когато СПИН беше в най-големия си пик, и бе научен да възприема кръвта като смъртоносна отрова, докато не се докаже обратното.
Този инстинкт все още беше жив в него. Беше го яд и съжаляваше, че няма ръкавици в себе си, но трябваше да разбере какво е положението, затова се насили да продължи. По скалата от нула до десет угасващата светлина на разпръснатите останки, които все още горяха край аспарагусите, бе от нула до две.
Посегна първо към пушката, сграбчи я здраво и я издърпа от ръката, която я държеше. Беше обикновена пневматична ловна винтовка за елени. Но сезонът за лов на елени започваше чак след четири месеца. Гърни плъзна пушката зад себе си, приближи се към тялото достатъчно, за да види, че източникът на кръвта е грозна рана отстрани на врата му – толкова дълбока и отворена директно в сънната артерия, че смъртта е настъпила за секунди.
Причинителят на раната все още бе забит на мястото. Приличаше на нож с две остриета, събрани в единия край така, че да оформят странно на вид оръжие с U-образна форма. След секунда Гърни разпозна какво всъщност беше това. Беше една от острите метални скоби, които бяха доставени заедно с дъските. Очевидното обяснение бе, че експлозията е изхвърлила във въздуха желязното парче с такава ужасна сила в посока към мъжа с пушката, че то му бе прерязало гърлото. Но това водеше до други въпроси.