Дали мъжът бе организирал взрива и после бе станал жертва на неочакваните последствия? Изглеждаше малко вероятно да детонира устройството, докато все още се намира в обсега на останките. Може би го бе детонирал случайно? Или не е бил наясно със силата на експлозивния заряд? Или е било следствие от неловкостта на втори съучастник, който е действал прекалено рано? Но всички тези въпроси водеха до друг, по-основен въпрос.
Кой, по дяволите, беше този човек?
Нарушавайки протокола за съхраняване на местопрестъплението недокоснато, Гърни хвана здравото мускулесто рамо на мъжа и със сериозно усилие го превъртя по гръб, за да огледа по-добре лицето му.
Първото му заключение бе, че мъжът определено не беше съседът му. Второто – леко закъсняло от липсата на осветление и заради зрелищно пречупения нос на човека, причинен вероятно от падането по лице, бе, че все пак го познава. Бяха му нужни няколко секунди, за да го идентифицира.
Беше Мик Клемпър.
В този момент Гърни забеляза и втората миризма, не така смътна като мириса на кръвта. Алкохол. И това доведе до третото заключение – основано на предположение, но доста правдоподобно.
Клемпър, вероятно също като Паникос, бе видял или пък му бе казано за анонса на „Криминален конфликт“ с обещанията за сензационни разкрития по случая „Спалтър“ и това го бе провокирало да действа. Пиян и вбесен – може би в налудничав опит да ограничи щетите или пък тласкан от ярост заради нарушеното според него обещание от страна на Гърни, той бе решил да отмъсти на човека, който го е предал. На човека, който бе сложил край на кариерата и на досегашния му живот.
Пиян и вбесен, бе дошъл да дебне Гърни, спотайвайки се из гората, а след падането на мрака се бе промъкнал към къщата. Пиян и вбесен, дори не се бе замислил колко опасно може да е това място.
Глава 57
Джобове с листенца
За пореден път Гърни бе изправен пред простичък и неотложен въпрос: „А сега какво?“.
В не толкова спешна ситуация може би щеше да избере най-чистия и безопасен вариант: веднага да се обади на 911. Каквито и да бяха мотивите му да се появи тук, все пак един щатски полицай беше убит. Макар и непредвидена, смъртта му едва ли беше случайност. Като пряк резултат от престъпление – дръзкото детониране на предварително заложен взрив – това си беше чисто убийство. Ако не го докладваше на съответните власти в съответното време, поведението му можеше да бъде оценено като възпрепятстване на правосъдието, а към това се добавяше и укриване на съпътстваща информация по случая.
От друга страна, много неща можеха да бъдат оправдани от наложителността да преследва незабавно заподозрян.
А и вероятно имаше начин да докара местната полиция на местопрестъплението, без да се въвлича в дългия разпит, който беше сигурен, че ще последва, и така да загуби може би последния си истински шанс да залови Паникос и да разплете възела на случая „Спалтър“.
Обърна отново тялото на Клемпър в първоначалната му позиция, като се надяваше, че криминалистите няма да забележат доказателства за намесата му, и запълзя обратно зад ъгъла на къщата. Провикна се тихо към Кайл.
След по-малко от трийсет секунди младият мъж беше до него.
– Божичко... там... да няма човек... там, на земята?
– Да. Но забрави за малко за това. Не си го видял. Телефонът ти в теб ли е?
– Да, разбира се. Но какво...?
– Обади се на 911. Разкажи им всичко, което стана тук до момента, в който прескочихме през прозореца – спуканата гума, взривът, убеждението ми, че гумата е уцелена с куршум. Кажи им, че съм бивш полицай от Ню Йорк и че след взрива съм забелязал движение на Бароу Хил, че съм ти казал да се скриеш в гъсталака, после съм взел мотора ти и съм тръгнал да преследвам този, който съм помислил, че е там. И това е всичко, което знаеш.
Кайл погледна към тялото на Клемпър.
– А... а това...?
– Угасили сме лампите, баща ти те е пратил в храстите, за да се скриеш. Не си видял тялото. Нека ченгетата го открият сами. И тогава ще бъдеш толкова изненадан и объркан, колкото и те.