– Изненадан и объркан – няма да ми е трудно.
– Остани в гъсталака, докато видиш първата полицейска кола да минава през пасбището. Тогава се изправи бавно и ги остави да те видят. Нека видят ръцете ти.
– Все още не си ми казал какво е станало...с него.
– Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще трябва да забравиш и ще ти е по-лесно да докараш изражение на изненада и обърканост.
– Ти какво ще правиш?
– Това зависи от ситуацията на хълма. Ще измисля нещо на път за там. Но каквото и да става, трябва да стане сега.
Върна се при мотора, запали го възможно най-безшумно, зави и потегли бавно към задната част на къщата. Сигурен, че сградата му осигурява достатъчно прикритие, включи предните светлини и тръгна бавно с нежно ръмжащия мотоциклет към старата пътека за крави, която водеше към просторното поле, разделящо неговия имот от Бароу Хил.
Беше убеден, че обходът, който е направил, ще попречи на човека, намиращ се на върха на хълма, да види светлината на фара му. После щеше да успее да мине по пътеката от северната страна – отклонение, което не се виждаше директно от върха.
Всичко звучеше много добре на думи. Но не беше достатъчно.
Имаше прекалено много неизвестни. Гърни не можеше да се отърве от чувството, че се включва в игра, в която играчът от другата страна на масата има не само по-добри карти, но и по-добро място и по-голям пистолет. Да не споменаваме огромният му опит досега.
Гърни се изкушаваше да обвини за всичко циничните лицемерни гадняри от РАМ ТВ, чиято „грешка“ с времето на излъчване на анонсите беше почти сигурно съзнателно решение. Повече излъчвания – повече зрители, а повече зрители бе тяхната цел номер едно. Всъщност това беше единствената им цел. Ако някой умреше вследствие на тяхното решение, е... това направо щеше да вдигне рейтинга им до небесата.
Но проблемът с това да хвърли цялата вина върху тях, колкото и зли и продажни да бяха, бе, че осъзнаваше собствената си роля в ситуацията. Негова беше вината, че се престори – най-вече пред самия себе си, – че в плана му има някакъв смисъл.
Беше трудно да поддържа тази илюзия сега, когато се мъчеше да задържи мотора изправен по неравния път през горичките от храсталаци, високи до кръста трепетлики и дупки на мармоти, заради които външният край на неокосеното поле беше предизвикателство дори при идеална видимост. В тъмна нощ си беше направо кошмар.
Когато доближи подножието на хълма, теренът стана по-труден и подрусващите движения на снопа светлина на предния фар през храсталаците от бурени изпълни района пред него с блуждаещи сенки. Гърни и преди се бе сблъсквал с трудни ситуации преди финалната битка с опасен противник, но му се струваше, че никога не е било толкова зле. Нямаше време да помисли, да оцени всички „за“ и „против“ и нивото на риска и чувстваше, че е принуден да действа от външни обстоятелства.
Принуден не беше преувеличено определение. Сега, когато бе на незначително разстояние от Паникос, вариантът да го остави да избяга беше немислим.
Щом стигна близо до каменната кариера, усещането за предстоящия лов стана още по-силно и рационалната преценка на риска започна да изглежда несъществена.
Имаше и нещо друго. Нещо много особено.
Ехото от миналото, което събуждаше в него сила, далеч по-мощна от логиката.
Онзи раздиращ спомен за избягалата кола. Дани, проснат мъртъв на асфалта. Спомен, който бе родил твърдата убеденост, че никога повече – никога повече, независимо от опасността – няма да позволи убиец, който е толкова близо до него, да се измъкне.
Това беше много далеч от всички тънкости на рационалността. Това беше нещо, което непоносимата загуба бе прогорила в мозъка му като с нагорещено желязо.
Гърни стигна началото на северната пътека и трябваше да вземе незабавно решение, а нито един от вариантите не беше особено въодушевяващ.
Паникос навярно е екипиран с апаратура за инфрачервено виждане – мерник и бинокъл, и всеки опит да стигне до върха на хълма щеше да е смъртоносен за Гърни, много преди противникът му да се озове в обсега на неговата берета. Единственият начин, по който евентуално би могъл да неутрализира технологичното предимство на Паникос, бе да го накара да побегне. А за да стане това, също имаше само един начин – да го убеди, че враговете го превъзхождат по численост и въоръжение; впечатление, което щеше да бъде трудно за създаване при пълната липса на подкрепление. За секунда Гърни си представи как се втурва напред по виещата се пътека с ръмжащия мотор, как крещи заповеди на въображаемите подкрепления и вика с преправен глас въображаемите им отговори. Но веднага изостави идеята – беше прекалено елементарна като замисъл.