После му хрумна друго, очевидното решение. Въпреки че нямаше истинско подкрепление, привидното му присъствие може би щеше да се окаже достатъчно – а едно много убедително привидно подкрепление скоро щеше да се появи на сцената. Всяка минута – в отговор на обаждането на Кайл до 911, на пасбището би трябвало да се появи полицейска патрулка с въртящи се светлини, може би дори не една, а две или три. Пристигането им щеше да се вижда пределно ясно от вероятната позиция на Паникос до езерцето и появата им щеше да създаде впечатление за наличието на достатъчна полицейска сила, за да го разколебае и да го убеди да отстъпи по задната пътека към пътя Бивър Крос.
Всичко щеше да е напразно обаче, ако успееше да спечели прекалено голяма преднина пред Гърни и да се изплъзне в нощта; или, още по-зле, ако се скриеше встрани от пътеката незабелязан и останеше в засада. За да избегне тази възможност, Гърни реши да продължи с мотора възможно най-безшумно, докато стигне на около три четвърти разстояние от виещия се нагоре път, да изчака пристигането на патрулните коли и тогава да действа по инстинкт в зависимост от реакцията на Паникос.
Не му се наложи да чака дълго. Не повече от минута или две след като стигна целта си, на пътя – на незначително разстояние от върха на хълма, видя мигащите между дърветата в далечния край на полето цветни светлини. И почти незабавно чу звука, на който се бе надявал – звук от двигател на АТВ, отначало силен, после отслабващ, което означаваше, че поне за миг Паникос е действал според неговите очаквания.
Гърни запали отново двигателя на своя мотор и потегли с максимална скорост през останалата част от пътя. Когато стигна малкото открито пространство до езерцето, загаси двигателя за миг, за да чуе двигателя на Питър Пан и да прецени позицията и скоростта му. Предположи, че е на не повече от сто метра надолу по задната пътечка. Докато обръщаше мотора и светлината на фара се плъзна по полянката, погледът му се спря първо на едно, а после и на друго странно нещо. Върху плоската скала, от която имаше най-добър изглед към къщата на Гърни, бе поставен букет цветя. Стъбълцата им бяха увити в жълта хартия. Цветчетата бяха с наситен кафеникавочервен цвят в нюанса на засъхналата кръв – това бе и най-обичайният цвят за цъфтящите през август местни хризантеми.
Запита се дали букетът – или „листенцата“ по думите от детската песничка – бе предназначен за него, може би като последно послание, поставено край мъртвото му тяло.
Второто странно нещо бе черен метален предмет с големината на половин цигарена кутия, паднал на земята между Гърни и букета. Реакцията му бе абсолютно инстинктивна, физическа – издърпа дръжките надясно и изви кормилото. Моторът направи остър завой, вдигайки облак от кал и камъчета в мрака, и ускори към края на езерото.
Ако не беше успял да се отдалечи толкова бързо, последвалата експлозия щеше да го убие. В момента единственият отрицателен ефект бе вълната от малки камъчета и кал, която се изсипа по гърба му.
В отговор на това посегателство срещу живота му, Гърни се провикна с най-добрия си професионален лидерски глас: „Сбор на всички отряди, задния склон, Бароу Хил. Детониран взрив. Няма жертви“. Идеята му бе да увеличи натиска върху Питър Пан. Да го накара да действа безразсъдно, да допусне грешка, да изгуби контрол. Може би да се блъсне в дърво или да се подхлъзне в някоя канавка. Целта му беше да го спре по един или друг начин.
Нямаше да си прости, ако му позволеше да избяга.
Ако допусне червеното БМВ да се изгуби в далечината и да изчезне завинаги.
Не. Нямаше да се случи. Каквото и да му струваше, това нямаше да се случи отново.
Не можеше да допусне Паникос да се отдалечи прекалено много. Двеста метра по-напред и той щеше да има достатъчно време и разстояние, за да спре внезапно, да се обърне, да извади оръжието си и да стреля, докато Гърни е прекалено далеч, за да има шанс със своята берета.
Докато вниманието му бе съсредоточено едновременно в две посоки – следенето на светлините на АТВ-то и неравната пътека, Гърни нито изоставаше, нито напредваше особено. Но с всяка изминала на мотора секунда чувстваше, че физическата му памет за каране се възвръща. Също както когато се качваш на ски, след като дълго време не си карал. Спускането надолу по пътеката връщаше усещането му за координация.
Когато стигнаха до павираната повърхност на Бивър Крос – АТВ-то все още бе на стотина метра пред него, Гърни се почувства достатъчно уверен, за да ускори.