АТВ-то изглеждаше необичайно бързо – очевидно бе проектирано или модифицирано за състезания, но моторът на Кайл бе по-бърз. След километър и половина Гърни бе съкратил разстоянието помежду им на трийсет, може би четиридесет метра – все още прекалено далеч, за да стреля. След още километър обаче вече щеше да е достатъчно близо.
Очевидно усещайки същата възможност, но от другата гледна точка, Паникос излезе от шосето на успоредния черен път, който минаваше по продължението на дълго царевично поле. Гърни направи същото, в случай че малкият човек реши да мине напряко през самото поле.
Коловозът на селския път бе още по-неравен от пътеката към Бароу Хил и налагаше ограничение на скоростта до 40-60 километра в час, което анулира предимството на мотора на Гърни и запази преднината на Паникос – дори малко я увеличи, защото вилките и амортисьорите на неговата машина бяха по-пригодени за такива условия.
Пътят и неговото отклонение покрай царевичното поле преминаха надолу към относително по-равния, но все още доста грапав терен на речната долина. В края на пътя Паникос продължи през изоставеното пасбище на някогашната най-голяма мандра в района, или поне така беше казал някой на Гърни. Сега мястото бе просто огромна ливада със затревени хълмчета и кални ручейчета, които даваха предимство на АТВ-то на Паникос и неговата преднина отново се увеличи на стотина и повече метра, принуждавайки Гърни да натисне мотора максимално, докато минаваше през препятствията, все едно участваше в слалом.
В яростно преследване като това има една първична простота, която заличава страха и потиска всяко рационално изчисление на риска.
Освен червените светлини от стоповете на АТВ-то, върху които се бе съсредоточил, Гърни започна да забелязва и отблясъците на други светлинки в долината под тях. Цветни и бели, някои застопорени на място, други – в движение.
Отначало това му подейства дезориентиращо. Къде, по дяволите, се намираше? Многобройните ярки светлини бяха толкова непривични за Уолнът Кросинг, колкото чучулигите за Манхатън. После видя въртящ се кръг с оранжеви светлини и се сети.
Това беше виенското колело от селския панаир.
Паникос продължаваше да увеличава преднината си през влажната низина на мочурливата земя, която отделяше бившето пасбище от по-високо разположеното сухо поле с квадратна форма, на което бе организиран панаирът с местата за паркиране около него.
За няколко ужасни секунди Гърни си помисли, че го е изгубил сред морето от превозни средства, заобикалящи оградения периметър на самия панаир. Но после зърна познатите задни стопове да просветват по външния край на паркинга в посока към входа за посетители.
Докато стигне до входа, АТВ-то беше минало през него. Три млади жени с ленти на охранители, очевидно отговарящи за пропускането на колите, изглеждаха смутени. Едната говореше по уоки-токито си, другата по телефона.
Гърни спря до третата. Загаси двигателя и й показа идентификационната си карта от нюйоркската полиция, докато питаше.
– Мина ли току-що едно АТВ покрай вас?
– Да, да му се не види! Някакво хлапе, на камуфлажно АТВ. Него ли преследвате?
Гърни се поколеба за секунда при думата „хлапе“, после осъзна, че преминаващият бързо Паникос може да им е заприличал на младеж.
– Да. Как беше облечен?
– Облечен? Ами... Може би с някакво лъскаво черно яке? Като онези шушлякови непромокаеми якета? Не съм сигурна.
– Добре. Видяхте ли накъде отиде?
– Да, малкото гаднярче! Мина натам – тя посочи към импровизираната улица между една от главните палатки и дългата редица от каравани и къщи на колела.
Гърни мина през входа, насочи се към тесния проход и стигна до края му, който се сливаше с една от главните алеи на панаира. Безгрижно разхождащата се тълпа бе доказателство, че едва ли оттук е минал някой с бясна скорост, което означаваше, че Паникос се е шмугнал в някоя от многото странични алеи между караваните и сега можеше да е навсякъде на територията на панаира.
Гърни зави и се върна обратно до входа, където видя, че към трите жени се е присъединил и един намръщен полицай – без съмнение някое от местните ченгета, поело двойна смяна като охранител.
Сивокос и шкембест, изпъващ униформата, която сигурно му е била по мярка преди десетина години, той огледа мотора на Гърни със смесица от завист и презрение.
– Какъв е проблемът?
Гърни му показа документите си.
– Човекът, който е минал през входа преди няколко минути, е въоръжен и опасен. Имам основание да смятам, че е прострелял гумата на колата ми.