Ести го изгледа няколко секунди с болезнената нежност, с която човек гледа очарователно, но непоправимо палаво дете, после отново хвана ръката му и я стисна.
– По-добре да тръгвам. Предполага се, че вече пресрещам и отклонявам трафика на идиотите, идващи от междущатската магистрала към панаира.
– Направо гръмни копелетата – предложи услужливо Хардуик.
След като тя си тръгна, спорът се отклони към теориите за вината и самоунищожението, които явно подействаха силно приспивно на Хардуик.
Кайл спомена нещо, което си спомняше от курса по психология в колежа, теорията на Фройд за случайността – идеята, че някои събития може би изобщо не са случайни, а имат цел – да предотвратят или да накажат действие, за което човек изпитва известно подсъзнателно колебание.
– Чудя се, може ли нещо такова да е причината за спъването на Карл точно пред стола на брат му?
Никой нямаше желание да навлиза в тази тема.
Като че ли търсейки някаква организирана структура, в която да вкара хаотичните събития, Кайл отново повдигна темата за кармата.
– Не само злите действия на Карл са се върнали обратно към него. Имам предвид, замислете се... Същото нещо се е случило и с Паникос, когато е бил премазан от виенското колело, което той самият е взривил. Вижте какво стана и с Мик Клемпър, когато дойде за татко. Дори Лекс Бинчър – той в известна степен прекали с голямото си надуване по РАМ ТВ, като си приписа всички заслуги за разследването. И беше убит. Човече, явно кармата е истинско нещо.
Кайл звучеше толкова искрено, толкова въодушевен от идеята, толкова млад – толкова приличаше на самия себе си преди години, когато все още бе ентусиазиран тийнейджър, че Гърни изпита желание да го прегърне.
Но да действа толкова спонтанно и импулсивно – особено на обществено място, не беше в природата му.
Малко по-късно дойдоха двама санитари, които отведоха Хардуик в радиологията за допълнителни сканирания. Докато го поставяха на подвижната носилка, той се обърна към Гърни.
– Благодаря ти, Дейви. Аз... мисля, че може и да си ми спасил живота.... като ме докара толкова бързо.
Нетипично за Хардуик – в думите му не личеше и следа от ирония.
– Е... – измърмори Гърни неловко, никога не се чувстваше удобно, когато му благодаряха за нещо, – имаш бърза кола.
Хардуик се изсмя леко, но смехът бързо премина в приглушен лай от болката, която предизвика, и санитарите го отведоха.
Мадлин, Кайл и Гърни останаха сами в стаята, около празното легло. Може би защото бяха на предела на издръжливостта си, никой не каза нищо.
Мълчанието бе нарушено от звъна на телефон, който се оказа, че е на Кайл. Той погледна към екрана.
– Божичко – каза той, по-скоро на себе си, после погледна към баща си. – Ким е. Казах, че ще й звънна, но с всичко това... – След миг колебание добави: – Трябва да говоря с нея.
Излезе в коридора, заговори тихо и се отдръпна по-далеч, за да не го чуват и виждат.
Мадлин се взираше в Гърни с изражение на голямо облекчение, но и на голямо изтощение – същата интонация пролича и в гласа й.
– Справи се с всичко и оцеля – каза тя. После добави: – Това е най-важното.
– Да.
– И разгада случая. Отново.
– Да. Поне така си мисля.
– О, няма никакво съмнение.
На лицето й грееше нежна загадъчна усмивка.
Двамата се умълчаха.
Освен че бе залят от гигантска вълна на емоционално и физическо изтощение, Гърни започна да изпитва някаква болка и изтръпване по цялото тяло, които след кратко чудене отдаде на нападението на двете ченгета, докато се опитваше да изрита розовия телефон от ръцете на Паникос.
Внезапно усети, че е прекалено уморен, за да мисли, прекалено уморен, за да стои.
За момент – там, в болничната стая, Гърни притвори очи. Когато го направи, видя Питър Пан – целия в черно и с гръб към него. Малкият човек започна да се обръща. Лицето му бе отровножълто, усмивката – кървавочервена. Обърна се. Обърна се към него и разпери ръце като криле на хищна птица. Очите на жълтеникавото лице бяха очите на Карл Спалтър. Изпълнени с ужас, омраза и отчаяние. Очите на човек, на който му се иска да не се е раждал.
Гърни потрепна вътрешно от видението и се опита да се фокусира върху Мадлин.
Тя му предложи да полегне на болничното легло. Предложи да му направи масаж на раменете и гърба.
Той се съгласи и скоро се унесе, отдавайки се на усещането от допира на топлите й нежни ръце. Гласът й, благ и успокояващ, бе единствената друга реалност, която осъзнаваше. В това пространство, между изтощението и съня, имаше друго място – на дълбоко освобождаване, простота и яснота, сред които често откриваше онзи покой, който не можеше да постигне никъде другаде. Сигурно пристрастените към хероин изпитваха нещо подобно, помисли си той – същия внезапен прилив на чист, непроницаем за външни влияния покой.