Докато караше по главната улица, Гърни забеляза поне шест изоставени сгради, останки от очевидно по-успешни времена. Имаше прекалено много празни места за паркиране и прекалено малко хора по улиците. Слаб младеж с типичната униформа на аутсайдерите – провиснали дънки и твърде голяма бейзболна шапка, нахлузена странично на главата му, стоеше на пуст ъгъл с яко мускулесто куче на къса каишка. Когато Гърни намали на червения светофар, забеляза, че неспокойните очи на тийнейджъра оглеждат минаващите коли с характерното за наркоманите изражение на надежда и безразличие.
Понякога му се струваше, че нещо в Америка се е объркало много сериозно. Голяма част от населението бе все по-невежо, мързеливо и вулгарно. Вече не изглеждаше странно млада жена да има три деца от трима различни бащи, двама от които са в затвора. А места като Лонг Фолс, в които някога бе процъфтявал простичък начин на живот, сега потискащо заприличваха на всички останали.
Мислите му бяха прекъснати от авторитетния глас на джипиеса, който обяви: „Крайната ви дестинация е вдясно“. Знакът, точно до безупречната асфалтова алея, обявяваше само „Уилоу рест“, без да обяснява дейността на фирмата. Гърни зави и подкара по алеята през широко отворената порта от ковано желязо в средата на яркожълта тухлена стена. Чудесно поддържаните растения и лехи с цветя от двете страни на входа създаваха впечатление не за гробище, а за луксозен недвижим имот. Алеята водеше право до малък паркинг пред постройка в стила на английските имения. Саксиите по первазите на прозорците бяха отрупани с виолетови и жълти теменужки; самите прозорци бяха старомодни и малки и му напомниха за странната, но създаваща уют естетика на един много известен художник, чието име така и не беше успял да запомни. До павираната пътека, водеща от паркинга до вратата на имението, имаше табела с надпис „Информация за посетителите“.
Когато Гърни тръгна по пътеката, вратата се отвори и на широкото каменно стъпало се появи жена, която като че ли още не го бе забелязала. Беше небрежно облечена, сякаш се канеше да работи в градината, за което подсказваха малките ножици в ръката й.
Гърни предположи, че е в средата на петдесетте. Най-забележителната й черта бе косата, която беше чистобяла и оформена в къса прическа, на пластове, с извити кичури на челото и бузите. Спомни си, че майка му бе имала такава прическа, беше излязла на мода, когато той беше още дете. Дори си спомни как я наричаха: „артишок“. Думата предизвика неловко чувство в него.
Жената го погледна изненадано.
– Съжалявам, не съм чула колата ви. Излязох да се погрижа за някои неща. Аз съм Полет Пърли. С какво мога да ви помогна?
По време на пътуването си до Лонг Фолс Гърни бе обмислил различни варианти за отговаряне на въпроси, свързани с причината за посещението му, и бе решил да избере подхода, който мислено наричаше „минимална честност“ – което означаваше да казва достатъчно голяма част от истината, за да не бъдат хванат в лъжа, но да я поднася по начин, който не събужда ненужни подозрения.
– Не съм съвсем сигурен – усмихна се той невинно. – Възможно ли е да огледам гробището?
Лешниковите и незабележителни на пръв поглед очи на жената го огледаха преценяващо.
– Идвали ли сте тук преди?
– За първи път идвам. Но имам сателитна карта, принтирана от Гугъл.
По лицето на жената премина сянка на скептицизъм.
– Почакайте за миг, ако обичате.
Обърна се и тръгна към имението. Секунди по-късно се върна с цветна брошура.
– Просто в случай че вашата Гугъл карта не е достатъчно ясна – това може да ви е полезно. – Млъкна за миг. – Мога ли да ви насоча към мястото за последен отдих на ваш приятел или роднина?
– Не. Но ви благодаря. Денят е толкова хубав, че предпочитам да пообиколя и да го намеря сам.
Жената погледна притеснено към небето, което бе наполовина ясносиньо, наполовина покрито с облаци.
– Споменаха, че може да вали. Ако ми кажете име...
– Много сте мила – прекъсна я Гърни, отстъпвайки назад, – но ще се оправя.