– Здравейте, отново, господин...? Извинете, не знам името ви.
– Дейв Гърни.
– Здравейте, Дейв – кимна тя и слезе от количката. – Канех се да направя обиколката си, но забелязах, че дъждовните облаци наближават. – Тя посочи с ръка към няколко сиви облака, задаващи се от запад. – Реших, че ще имате нужда от чадър. Няма да ви хареса да сте навън в проливен порой на такова място. – Докато говореше, взе яркосин чадър от пода на количката и му го подаде. – Чудесно е да вали, когато си в морето и плуваш например, но иначе не е особено приятно преживяване.
Той взе чадъра, благодари и зачака тя да премине към истинската цел на идването си, която със сигурност нямаше нищо общо с желанието да го защити от дъжда.
– Просто го оставете край къщата на излизане. – Запъти се към количката, после спря, сякаш внезапно й бе хрумнало нещо. – Успяхте да се ориентирате, нали?
– Да, успях. Разбира се, този парцел...
– Имот – поправи го тя.
– Извинете?
– В „Уилоу рест“ предпочитаме да не използваме терминологията на гробищата. Наричаме ги „имоти“ на семействата, не използваме потискащата дума „парцел“. Предполагам, че не сте член на семейството?
– Не, не съм.
– Приятел на семейството тогава?
– В известен смисъл, да. Но мога ли да попитам защо се интересувате?
Тя се вглеждаше в лицето му, сякаш търсеше намек какъв подход ще е най-добре да използва в този случай. После нещо в изражението му явно я успокои. Гласът й се снижи, все едно се канеше да му повери голяма тайна.
– Съжалявам. Не искам да ви засегна, но имотът на Спалтър е специален случай, сигурна съм, че сте наясно. Понякога имаме проблеми с... как да ги нарека? Търсачи на сензации. Лешояди, да си го кажем по-ясно – тя присви устни с изражение на отвращение. – Когато се случи нещо трагично, хората се стичат да зяпат, правят снимки. Отвратително е, не мислите ли? Все пак това е трагедия. Ужасна семейна трагедия. Можете ли да си го представите? Човек е прострелян на погребението на майка си?! Прострелян в главата! Превърнат в инвалид. В напълно парализиран инвалид! Зеленчук! И после умира! И се оказва, че собствената му съпруга е убийцата! Това е ужасна, ужасна трагедия! И какво правят хората? Идват с фотоапарати. С фотоапарати. Някои дори се опитват да откраднат розовите ни храсти. Като сувенири! Можете ли да си го представите? Разбира се, аз съм управител на мястото и всичко е моя отговорност. Неприятно ми е дори да говоря за това. Повдига ми се! Не мога дори... – жената не успя да довърши изречението си и махна отчаяно с ръка.
Дамата протестира прекалено много, помисли си Гърни. Звучи също толкова запалена от „трагедията“, колкото хората, които осъжда.
Но, каза си после, това не е необичайно. Нищо не ни дразни толкова в другите, колкото поведение, което отразява собствените ни недостатъци по непривлекателен начин. Следващата му мисъл бе, че очевидният й апетит за драма му предоставя чудесна възможност за повеждане на разговора в нужната посока. Погледна я в очите с изражение, подсказващо, че да, двамата са на една вълна и той напълно споделя мнението й.
– Вас наистина ви е грижа за това, нали?
Тя премигна.
– Дали ме е грижа? Разбира се! Не е ли очевидно?
Вместо да й отговори, Гърни се извърна замислено, отиде до оградата от розови храсти и се заигра разсеяно с върха на чадъра, който управителката му беше дала.
– Кой сте вие? – попита тя накрая. Стори му се, че долови нотка на вълнение във въпроса й и продължи да разпалва любопитството й.
– Казах ви, името ми е Дейв Гърни.
– Защо сте тук?
Той отново отговори, без да се обръща с лице към нея.
– Ще ви кажа след малко. Но нека първо ви задам един въпрос. Каква беше първата ви реакция – първото нещо, което почувствахте, – когато научихте, че Карл Спалтър е бил прострелян?
Тя се поколеба.
– Репортер ли сте?
Гърни се обърна към нея и извади от портфейла си своята златна полицейска значка. Жената бе достатъчно далече, така че думата „пенсиониран“ в долната й част не се четеше, и не приближи, за да я огледа по-добре. Той затвори портфейла си и го прибра обратно в джоба.
– Детектив ли сте?
– Точно така.
– О... – ахна тя. На лицето й се изписаха едно след друго изражение на смутеност, любопитство и вълнение. – Защо сте тук?
– Искам да разбера по-добре станалото.
Тя премигна бързо няколко пъти.
– Какво има за разбиране? Мислех, че случаят е решен.