Глава 14
Братът на дявола
Къщата не беше толкова кичозна, колкото Гърни бе предположил. Въпреки фасадата, която бе като излязла от приказките, интериорът беше по-скоро сдържан. От входната врата се влизаше в скромно преддверие. Отляво видя дневна с камина и няколко картини с традиционни местни пейзажи, висящи по стените. През вратата отдясно забеляза стая, която приличаше на офис – с махагоново бюро и голяма картина на „Уилоу рест“ зад него, напомни му за онези широкоразпространени плакати на ферми или селца от XIX век. Още напред и вляво имаше стълбище за горния етаж, а от дясната страна – врата, която вероятно водеше към една или две други стаи в задната част на къщата. Точно там влезе Полет Пърли, за да направи кафе, след като заведе Гърни в дневната и го настани на кресло с висока облегалка за главата до камината. На лавицата над нея имаше снимка в рамка на длъгнест мъж, прегърнал по-младата версия на Полет. Косата й беше доста по-дълга от сега, развята от вятъра и медноруса.
Тя се появи отново с поднос, на който имаше две чаши черно кафе, малка каничка с мляко, захарница и две лъжички. Постави подноса на ниска масичка пред тях и се настани на креслото близнак на неговото. Никой от тях не проговори, докато си слагаха мляко и захар в чашите, нито когато отпиха първата глътка и после се облегнаха назад в креслата.
Той забеляза, че Полет държи чашата с две ръце, вероятно за повече сигурност или за да прикрие треперенето на пръстите си. Устните й бяха присвити, но помръдваха нервно в ъгълчетата.
– Сега може да вали колкото си иска – каза тя с внезапна усмивка, сякаш се опитваше да разпръсне напрежението в стаята със звука на гласа си.
– Любопитен съм за това място – каза Гърни. – Историята на „Уилоу рест“ сигурно е много интересна.
Историята на мястото изобщо не го интересуваше. Но смяташе, че ако я разговори за нещо познато, нещо лесно, неусетно ще я накара да премине и към по-трудните теми. През следващите петнайсет минути Полет обясняваше философията на Емерлинг Спалтър, която звучеше на Гърни като чудесно пакетирана ескейпистка безсмислица.
„Уилоу рест“ беше последният дом на покойника, а не гробище. На плочата беше изписана само датата на раждане, а не и тази на смъртта, защото след като се родим, живеем вечно. „Уилоу рест“ осигуряваше не гробни места, а домове, място сред природата с трева, дървета и цветя. Всеки имот бе пригоден не за един човек, а за няколко поколения от едно семейство. Пощенската кутия на входа бе подсещане за членовете на семейството да оставят писма и картички за любимите си покойници. (Събираха ги веднъж седмично, изгаряха ги ритуално с преносим мангал на мястото и ги разпръсваха в пръстта.) Полет му обясни искрено, че в „Уилоу рест“ всичко е свързано с живота, традицията, красотата, покоя и запазването на уединението на семействата.
Според Гърни в това гробище имаше от всичко по малко, но нямаше и помен от самата смърт. Не го каза. Искаше тя да продължи да говори.
Емерлинг и Агнес Спалтър имали три деца, две от които починали от пневмония още като бебета. Оцелелият бил Джоузеф. Той се оженил за жена на име Мери Крок.
Джоузеф и Мери имали двама синове, Карл и Джона.
Гърни забеляза, че при споменаването на тези имена тонът и изражението на Полет веднага се промениха, а устните й пак помръднаха почти незабележимо.
– Разбрах, че макар да са братя, двамата са били много различни – каза той окуражително.
– О, да! Черно и бяло! Каин и Авел!
Тя се умълча, а в очите й пролича гняв, предизвикан от някакъв спомен.
Гърни я подтикна да продължи.
– Сигурно е било трудно да се работи с човек като Карл.
– Трудно? – От гърлото й излезе горчив смях. Затвори очи за няколко секунди, изглежда взе решение и следващите думи направо се изляха от устата й. – Трудно? Нека ви обясня нещо. Емерлинг Спалтър забогатял много, купувайки и продавайки големи парцели земя в Горен Ню Йорк. Предал бизнеса, парите и таланта си да печели на своя син. Джо Спалтър беше по-голяма и по-корава версия на баща си. Не беше човек, когото би искал за враг. Но беше рационален. С него можеше да се говори. По своя си студен като стомана начин той беше справедлив. Не беше мил, не беше щедър, но беше честен. Джо нае съпруга ми за управител на „Уилоу рест“. Това беше... – за момент тя сякаш се изгуби в спомените. – О, божичко, толкова време мина. Трудно ми е. Беше преди петнайсет години. Петнайсет.
Погледна към чашата с кафе, като че ли изненадана, че още е в ръцете й, и я постави внимателно на масата.