Погледът в малките очички на мъжа беше на границата на омразата. Когато обаче огледа Гърни по-внимателно – личеше, че е забелязал евтиното спортно яке, синята риза и тъмните панталони, наподобяващи униформата на ченге, провеждащо разследване, – изражението му се промени. Сега гледаше по-скоро възмутено и с леко любопитство.
– Търсиш ли някого?
Гърни бе чувал същия глас – съчетанието от злоба и подозрение не можеше да се обърка, беше толкова типично, колкото миризмата на урина за сградата, от толкова много ченгета, натрупали огорчение през годините, че имаше чувството, че познава мъжа. И чувството не беше хубаво.
– Да, търся. Проблемът е, че не знам името му. Междувременно бих искал да погледна в този апартамент.
– Така ли? Да погледнеш в този апартамент? А имаш ли нещо против да ми кажеш кой си, по дяволите?
– Дейв Гърни. Бивш полицай от Ню Йорк. Също като теб.
– Като мен, а? Какво, по дяволите, знаеш ти за мен?
– Не е нужно да си гений, за да разпознаеш едно ирландско ченге от Ню Йорк.
– Така ли? – погледна го безизразно мъжът.
– Имаше време, когато полицията беше пълна с хора като нас – добави Гърни.
Това беше правилният бутон.
– Хора като нас? Ние сме древна история, приятелю! Шибана древна история!
– Да, знам – кимна съчувствено Гърни. – Бяха по-добри времена. Много по-добри, по мое скромно мнение. Кога напусна?
– Ти кога мислиш?
– Ти ми кажи.
– Когато се впрегнаха за цялото онова расово и полово разнообразие. Разнообразие. Можеш ли да повярваш? Не можеш да получиш повишение, освен ако не си нигерийска лесбийка с баба от племето навахо. Беше време умните бели момчета да се разкарат. Срамно е в какво се превърна тази държава. Всичко е една голяма скапана шега. Америка. Някога тази дума значеше нещо. Гордост. Сила. А сега? Кажи ми. Какво е сега?
Гърни печално поклати глава.
– Ще ти кажа какво не е. Не е това, което беше.
– Аз ще ти кажа какво е. Шибана интеграция. Това е. Шибани социални помощи за всички. Наркомани, пристрастени към хапчета, към коката, към крака. И знаеш ли защо? Ще ти кажа защо. Защото всички залагат на шибаното равенство и интеграция.
Гърни изръмжа, надявайки се, че докарва прилично изражение на навъсено съгласие.
– Струва ми се, че някои от хората в тази сграда са част от проблема.
– Напълно си прав.
– Тежка ти е работата тук... Извинявай, не знам името ти?
– Макграт. Франк Макграт.
Гърни пристъпи напред с протегната ръка и те се здрависаха.
– Приятно ми е да се запознаем, Франк. Към кой участък беше?
– Форт Апачи. Онзи, за който направиха филм.
– Труден район.
– Беше направо лудница. Никой не може да повярва колко откачено беше всичко. И пак е нищо в сравнение с онези лайна за равенството и разнообразието. Форд Апачи можех да го понеса. Помня, че за два месеца през осемдесетте имахме средно по едно убийство на ден. Веднъж дори имахме пет. Шибана лудница! Бяхме ние срещу тях. Но след като започна онова с разнообразието, вече нямаше повече ние. Участъкът се превърна в скапана купчина лайна. Разбираш ли ме?
– Да, Франк, разбирам те отлично.
– Голям срам.
Гърни се огледа из малкия коридор, където стояха.
– Е, какво се очаква от теб да правиш тук?
– Да правя? Нищо. Едно шибано нищо. Шибания, а?
На етажа над тях се отвори врата и хип-хопът гръмна тройно по-силно. Вратата се затръшна и звукът отново заглъхна.
– Мамка му, Франк, как понасяш това?
Мъжът сви рамене.
– Парите са добри. Сам си правя графика. Няма някоя мързелива кучка, която да ми надзърта зад рамото.
– Имал си такава в работата си, а?
– Аха. Капитан Путколизачката.
Гърни се разсмя насила.
– Работата за Джона сигурно е голямо подобрение.
– Различно е. – Пазачът млъкна. – Каза, че искаш да влезеш в този апартамент. Ще ми кажеш ли защо...
Телефонът на Гърни звънна, прекъсвайки бившето ченге по средата на изречението. Гърни погледна екрана – беше Полет Пърли. Бяха си разменили телефонните номера, но не очакваше тя да му се обади толкова скоро.
– Извинявай, Франк, трябва да вдигна. Изчакай ме две секунди, моля те. – Натисна копчето. – Гърни на телефона.
Полет звучеше притеснено.
– Трябваше да попитам по-рано, но толкова се ядосах, когато заговорихме за Карл, че ми се изплъзна от ума. Чудех се... мога ли да говоря за това?