– Мога ли да направя нещо за теб? – попита мъжът с пресипнал, но не враждебен глас.
– Съжалявам, че се натрапвам така – каза Гърни. – Няма нищо общо с теб. Просто искам малко информация за съседния апартамент.
Мъжът погледна надолу към пъхнатия между вратата и прага крак на Гърни.
Той се усмихна и отстъпи назад.
– Отново се извинявам. Малко бързам, а ми е трудно да намеря човек, с когото да говоря.
– За какво?
– За обикновени неща. Като това кой живее най-отдавна в сградата?
– Защо?
– Търся хора, които са били тук преди осем-девет месеца.
– Осем-девет месеца. Хм... – Мъжът премигна за първи път. – Това трябва да е по времето на Големия взрив, нали?
– Ако имаш предвид стрелбата, да.
Мъжът поглади лицето си така, сякаш имаше козя брадичка.
– Значи търсиш Фреди?
Отначало името не му говореше нищо. После Гърни си спомни, че е виждал Фредерико някой си в стенограмата от процеса.
– Имаш предвид Фреди, който е казал, че е видял Кей Спалтър в сградата сутринта на стрелбата?
– Единственият Фреди, който е развявал задник наоколо.
– Защо ще го търся?
– Щото изчезна. Защо иначе?
– И откога е изчезнал?
– Сякаш не знаеш? Това шега ли е? Човече, кой, по дяволите, си ти?
– Просто някой, който иска да проучи всичко още веднъж.
– Струва ми се доста работа за един човек, особено ако е „просто някой“...
– Не само че е доста работа, а е и голям трън в задника, да ти призная.
– Звучи забавно – каза мъжът. Но не се усмихваше.
– Та кога е изчезнал този Фреди?
– След като получи обаждането – Мъжът наклони глава и погледна косо Гърни. – Човече, мислех, че вече знаеш тези простотии.
– Разкажи ми за обаждането.
– Не знам нищо за него. Знам само, че му позвъниха. Звучеше така сякаш са били твоите хора.
– Получил е обаждане от ченге?
– Да.
– И после изчезна?
– Аха.
– И кога стана това?
– Веднага след като дамата бе задържана.
Телефонът на Гърни звънна. Той не вдигна.
– Случайно Фреди да е споменал, че обаждането е било от ченге на име Клемпър?
– Може би.
Телефонът иззвъня отново. На екрана се изписа името на Полет Пърли. Той го прибра в джоба си.
– В този апартамент ли живееш?
– Предимно.
– Ще бъдеш ли тук по-късно?
– Може би.
– Може ли да поговорим още малко?
– Може би.
– Казвам се Дейв Гърни. Ще ми кажеш ли твоето име?
– Боло.
– Като вратовръзката ли?
– Не, човече, не като вратовръзката. – Ухили се, оголвайки отново зъбите си. – Като ножа.1
1 Bolo – англ. ез. – означава и много тясна вратовръзка в тексаски стил, и дълъг нож от Филипините. – б. пр.
Глава 17
Невъзможен изстрел
Гърни застана до прозореца с телефон в ръка и се загледа през авенюто и реката към местопрестъплението и терена на гробището.
Виждаше Полет – стоеше почти в средата на парцела, със синия чадър в едната ръка и с телефон в другата.
Няколко пъти се отдръпваше назад от прозореца до мястото, където според снимката на криминалистите е било намерено оръжието върху триножника. Коленичи, за да може да погледне от нивото на приблизителната височина на мерника и позвъни на сътрудничката си.
– Добре, Полет, отвори чадъра и го постави там, където си спомняш, че е било тялото на Карл.
Наблюдаваше как тя изпълнява молбата му и се ядосваше, че не си е взел бинокъла. После погледна към полицейската скица на сцената, която бе поставил на пода пред себе си. Тя показваше две позиции за Карл: мястото, където беше стоял, когато е бил прострелян, и мястото, където е паднал на земята. И двете бяха между отворения гроб на майка му и двете редици от сгъваеми столове в задната част на парцела. Под всеки от шестнайсетте стола имаше написано число, вероятно свързвайки го с друг списък с имената на опечалените, които са ги заемали.
– Полет, случайно да помниш кой е седял там?
– Разбира се. Виждам всичко пред себе си, сякаш е станало тази сутрин. Всеки детайл. Като онази струйка кръв отстрани на главата му. Онази капка кръв в снега. Божичко, ще го забравя ли някога?