И Гърни имаше такива спомени. Всяко ченге имаше.
– Може би не напълно. Но с времето спомените ще ви спохождат все по-рядко.
Не й призна, че причината някои от неговите спомени да отшумят беше фактът, че ги заменяха други, още по-ужасни.
– Кажете ми за хората, седящи на столовете, особено за тези от първата редица.
– Преди да се изправи, за да говори, Карл седеше от края. От дясната страна на редицата, гледано от мястото, където сте вие. До него беше дъщеря му Алиса. Столът до нея беше празен. След това бяха три братовчедки на Мери Спалтър от Саратога, всички около седемдесетгодишни. Тризначки, които все още се обличат еднакво. Сладко или странно, зависи от гледната точка. После още един празен стол. На осмия стол беше Джона – колкото по-далече от Карл, толкова по-добре. Нищо ново.
– А на втората редица?
– Там бяха настанени осем дами от комплекса за възрастни хора, където живееше Мери Спалтър. Мисля, че всички членуваха в една и съща организация. Как се казваше... Нещо странно. „Силата на възрастта“ – така беше.
– „Силата на възрастта“? Що за организация е това?
– Не съм сигурна. Говорих за кратко с една от дамите. Нещо за... само секунда. Да. Имат си мото, девиз. „Силата на възрастта. Никога не е късно да сториш добро.“ Или нещо подобно. Останах с впечатление, че се занимават с благотворителни дейности. Мери Спалтър също беше техен член.
Гърни си отбеляза да провери организацията в интернет.
– Знаете ли дали очакваха Кей да е на погребението, някой изненада ли се, че я няма?
– Не чух никой да пита за нея. Повечето хора, които познаваха семейството, бяха наясно с проблема – знаеха, че Кей и Карл са разделени.
– Добре. Значи Карл е бил в единия край на редицата, а Джона в другия.
– Да.
– Колко време, след като стана от стола, Карл беше прострелян?
– Не знам. Четири-пет секунди? Виждам го пред себе си... тръгна към подиума... направи една, две стъпки... и тогава се случи. Както казах, всички помислиха, че се е подхлъзнал. Но и вие бихте си го помислили, нали? Освен ако не чуете изстрела, а никой не го чу.
– Заради фишеците?
– О, божичко, да, фишеците. Някакъв идиот гърмеше цяла сутрин. Беше много разсейващо.
– Добре. Значи помните, че Карл е направил крачка или две. Можете ли да отидете до мястото, където е бил Карл в момента, когато е започнал да пада?
– Разбира се, няма проблем. Мина точно пред Алиса.
Гърни я видя как се премести на два-три метра вдясно от синия чадър на земята.
– Ето тук – каза Полет.
Той присви очи, за да е сигурен, че вижда ясно мястото й.
– Убедена ли сте?
– Дали съм убедена, че това е мястото? Напълно!
– Толкова много ли се доверявате на паметта си?
– По принцип да, но не е само заради това. Лесно е заради начина, по който подреждаме столовете. Поставяме ги в редици със същата дължина като гроба, така че всички да са с лице към него, без да се въртят и обръщат. Поставяме колкото редици са ни нужни, но ориентацията им спрямо гроба винаги е еднаква.
Гърни не каза нищо, докато се опитваше да осмисли чутото и видяното. После въпросът, който се бе крил в ъгълчето на съзнанието му, откакто прочете полицейския доклад, най-накрая изплува на повърхността.
– Питах се нещо. Семейство Спалтър са много известни. Предполагам, че са имали широки контакти в обществото. Така че...
– Защо погребението е било толкова скромно? Това ли се питахте?
– Четиринайсет опечалени, ако съм преброил правилно, не ми се струват много при тези обстоятелства.
– Такъв беше изборът на починалата. Беше ми казано, че Мери Спалтър е оставила указание с имената на хората, които иска да я изпратят в последния й път.
– На погребението?
– Да. Трите й братовчедки, двамата сина, внучката и осемте жени от „Силата на възрастта“. Мисля, че семейството – всъщност Карл – беше планирал по-нататък да бъде организирана по-голяма церемония, но... – Гласът й заглъхна. След секунда мълчание попита: – Има ли още нещо?
– Един последен въпрос. Колко висок беше Карл?
– Колко висок? Може би 1,85–1,90. Можеше да е доста стряскащ. Защо питате?
– Просто се опитвам да си представя възможно най-точно сцената.
– Добре. Това ли е всичко?
– Мисля, че да, но... ако нямате нищо против, просто останете там, където сте, за минутка. Искам да проверя нещо.
Без да откъсва очи от Полет – доколкото му бе възможно, Гърни се изправи от позицията, която бе заемал досега – коленичил на мястото, където е бил намерен триножникът. Започна да се движи бавно вляво, докато стигна до стената, и през цялото време виждаше Полет през един от двата прозореца на апартамента. Повтори маневрата, този път надясно. След това отиде до прозорците и се наведе, за да погледне и през тях и да провери каква ще е видимостта от тази позиция. Когато се отдръпна, благодари на Полет за помощта, каза й, че скоро ще се свърже с нея и затвори, след което прибра телефона в джоба си. После остана дълго време в средата на стаята, опитвайки се да си изясни ситуацията, която внезапно бе станала напълно безсмислена.