– Откога притежавате този магазин?
– Откога ли? Той го държи от години, години, години. Защо?
– Имате ли охранителни камери?
– Охранителни?
– Камери, които снимат хората в магазина и на улицата – как идват, как си тръгват, може би как крадат...
– Крадат ли?
– Да, крадат от вас.
– От мен ли?
– Крадат от магазина.
– От магазина. Да. Шибаните копелета се опитват да крадат от магазина.
– Значи имате видеокамери?
– Видео. Да.
– Бяхте ли тук преди девет месеца, когато е станала прочутата стрелба по Карл Спалтър?
– Разбира се. Прочута е, да. Точно тук. Жената на надутото копеле го простреля ей там – София махна в посока към „Уилоу рест“. – На погребението на майка му. Собствената му майка. Представяш ли си?
Поклати глава, сякаш искаше да каже, че едно лошо дело, извършено на погребението на нечия майка, заслужава извършилият го да страда двойно повече в ада.
– Колко дълго пазите записите от охранителните камери или техните файлове?
– Дълго?
– Колко време? Колко седмици или месеци? Съхранявате ли ги, или периодично ги изтривате?
– Обикновено ги изтриваме. Но не и онзи с жената на шибаното копеле.
– Имате копия на записите от деня, в който Спалтър е бил прострелян?
– Ченгето взе всичко, нищо не остана. Можехме да изкараме много пари. Голямото шибано ченге!
– Полицай е взел записите от охранителната ви камера?
– Естествено.
София беше застанала зад щанд с неопределена форма, напомняща буквата U, на който бяха изложени мобилни телефони. Зад нея имаше полуотворена врата, която, както Гърни виждаше, водеше към неподреден офис. Чуваше гласа на мъжа, който очевидно говореше по телефона, но не различаваше думите.
– Не ги ли върна?
– Не. На записа се виждаше как мъжът получава куршум в челото. Знаете ли какви мангизи дават телевизиите за такива неща?
– Вашият запис е показвал как мъжът получава куршум в гробището отвъд реката?
– Естествено. Камерата отпред вижда всичко – дори фона. Хай дефинишън. Суперкачество. Всичко й е автоматично. Сума ти пари струва.
– Ченгето, което взе...
Вратата зад нея се отвори широко и косматият мъж излезе и застана зад щанда. Изражението му подсилваше и без това дълбоките линии на подозрителното му и свъсено лице.
– Никой не е вземал нищо – каза той. – Кой си ти?
Гърни изгледа спокойно мъжа.
– Специален следовател, разследващ действията на щатската полиция по случая „Спалтър“. Имали ли сте пряк контакт с детектив на име Мик Клемпър?
Мъжът не трепна. Остана прекалено невъзмутим, прекалено дълго. После поклати бавно глава.
– Не си спомням такова нещо.
– Мик Клемпър ли е бил „голямото шибано ченге“, което според дамата е взело записите от охранителната ви камера и не ги е върнало?
Косматият я погледна с престорено объркване.
– Какви глупости дрънкаш, по дяволите?
Тя му отвърна със също толкова престорено свиване на раменете.
– Значи ченгетата не са взели нищо? – попита тя и се усмихна невинно на Гърни. – Явно не са. Пак съм се объркала. Често ми се случва. Може би съм прекалила с чашката. Хари знае, помни по-добре от мен. Нали, Хари?
Косматият Хари се ухили на Гърни; очите му блестяха като искрящи черни мраморни топчета.
– Видя ли? Както ти казах, никой не е вземал нищо. Сега си върви. Освен ако не искаш да си купиш телевизор. Голям екран. С интернет. Давам добри цени.
Гърни му се ухили в отговор.
– Ще си помисля. Какво според вас би била добра цена?
Хари разпери ръце с обърнати нагоре длани.
– Зависи. Въпрос на предлагане и търсене. Животът си иска своето, разбираш за какво говоря, нали? Но за вас цената ще е добра. Винаги давам добри цени на ченгетата.
При оглед по-отблизо изглеждаше, че магазинът с балоните надолу по улицата изобщо не работи. Полегатите лъчи на слънцето осветяваха витрината така, че тя направо грееше. Периметърът, който обхващаше единствената охранителна камера на пицарията „Ривър кингс“ бе ограничен до трите метра около касата. Така че освен ако убиецът не е бил гладен, Гърни нямаше какво да научи оттам.
Но историята в магазина за електроника бе задвижила мозъка му на бързи обороти. Беше готов да се обзаложи, че Климпър е открил нещо неудобно на записа от камерата и е решил да се отърве от него. Ако бе избрал този вариант, имаше хиляди начини да накара Хари да си държи устата затворена. Може би Клемпър знаеше, че магазинът е прикритие за друга дейност. Или пък знаеше за Хари неща, които той би предпочел да не споделя с други хора.