– Била е тук два пъти? Кога е бил първият път?
– В неделя. Неделята преди погребението.
– Сигурен ли си за деня?
– Трябва да е било неделя. Единственият ми свободен ден от скапаната автомивка. Отивах за цигари, тъкмо слизах по стълбите. Тази дребна личност, миньончето, се качваше и ме подмина. Тъкмо бях стигнал долу, когато се сетих, че съм си забравил парите. Качих се отново да ги взема. Тя стоеше тук, пред вратата, точно както стоиш и ти. Аз влязох веднага в апартамента да си взема парите.
– Не я ли попита какво прави тук, кого търси?
Боло избухна в кратък пронизителен смях.
– Мамка му, човече, не. Тук е по-добре да не закачаш никого. Всеки си гледа своята работа. И никой не обича въпроси.
– В онзи апартамент ли влезе? Как? С ключ ли?
– Аха. С ключ, естествено.
– Откъде знаеш, че е имала ключ?
– Чух го. Стените са тънки. Строено е евтино. Ключ отваря врата. Този звук се разпознава лесно. Ей, това ми напомня – със сигурност е било неделя. Динг-донг. Църквата до реката отброява 12 на обед всяка неделя. Динг-донг, динг-донг.
– И видя тази дребна личност отново?
– А-ха. Но не същия ден. Не и преди стрелбата.
– Какво видя тогава?
– Този път беше петък. Сутринта. Около десет часа. Преди да отида в скапаната автомивка. Бях навън и се връщах вкъщи с пица.
– В десет сутринта?
– Да, закусвам добре. Връщам се значи и виждам тази дребна личност да влиза в сградата. Същото миньонче. Вървеше много бързо и носи кутия, или нещо друго, увито в ярка хартия. Когато доближих, миньончето беше стигнало догоре и вече бях абсолютно сигурен, че под хартията има кутия – като коледен подарък. Дълга кутия метър – метър и двайсет, увита в коледна хартия. Когато стигнах догоре, човекът вече беше влязъл в апартамента, но вратата все още беше широко отворена.
– И?
– Непознатият е в банята, помислих си аз. Затова е било това бързане, може би и затова външната врата не е затворена.
– И?
– И беше вярно, малкият човек беше в банята и пикаеше. Дълго. И тогава разбрах със сигурност.
– Какво?
– Звукът.
– За какво говориш?
– Не бях прав отначало.
– За какво?
– Мъжете и жените... при тях звукът се различава, когато пикаят. Знаеш го, нали?
– И това, което чу, беше...
– Звук от пикаещ мъж. Без съмнение. Дребничък миньон, ако пò ти харесва. Но без съмнение мъж.
Глава 19
Престъпление и наказание
След като измъкна от Боло официалното му име (Еставио Болоко), както и номера на телефона му и възможно най-подробното описание, което успя да измъкне за миньончето – независимо дали беше той или тя, Гърни се върна при колата си и прекара още половин час в търсене на някакво споменаване на евентуален разпит на Еставио Болоко в досието, на каквото и да е споменаване за поява на заподозрян в апартамента в неделя преди стрелбата или на някакви въпроси за пола на стрелеца.
Не откри нищо и по трите въпроса.
Клепачите му започнаха да се затварят и по-ранният прилив на енергия вече се стопяваше. Денят в Лонг Фолс беше тежък и беше време да се прибира в Уолнът Кросинг. Тъкмо когато се канеше да потегля, пред него спря черен форд „Експлорър“. Дебелият Франк Макграт излезе от него и дойде до прозореца от страната на Гърни.
– Приключи ли тук?
– Поне за днес. Трябва да се прибера вкъщи, преди да заспя. Между другото, помниш ли някъде по времето на стрелбата тук да е живял тип на име Фреди?
– Да е живял незаконно имаш предвид
– Да, предполагам, че това имам предвид.
– Фре-де-ри-ко – провлеченият испански акцент, който ченгето се опита да докара, бе изпълнен с презрение. – Какво за него?
– Знаеше ли, че е изчезнал?
– Може и да съм знаел. Преди време.
– Да си чул нещо повече за това?
– За кое?
– Защо е изчезнал например?
– И защо, по дяволите, да ми пука? Тия идват и си отиват. Един лайняр по-малко, с когото да се занимавам. Най-добре ще бъде, ако всички изчезнат. Ако успееш да го уредиш, ще те черпя едно.
Гърни откъсна половин листче от бележника си, написа телефонния си номер и го подаде на Макграт.
– Чуеш ли нещо за Фреди, някаква идея къде може да е, ще съм ти задължен, ако ми звъннеш. Междувременно, Франк, карай го по-леко. Животът е прекалено кратък.
– Да благодарим на Господ за малките услуги!
През по-голямата част от пътуването към къщи Гърни имаше усещането, че е отворил кутия с пъзел и е открил, че някои парченца липсват. Беше сигурен в едно – от въпросния апартамент нямаше начин да бъде изстрелян куршум и той да уцели Карл Спалтър в слепоочието, без първо да мине през плътния метален стълб на уличната лампа. А това бе немислимо. Нямаше съмнение, че липсващите парченца от пъзела щяха да разрешат очевидното противоречие. Ако само знаеше какъв вид парченца търси и колко на брой.