Мадлин тъкмо затваряше вратичката на съдомиялната. Той отиде до кафемашината на плота, нагласи я и натисна копчето. Мадлин взе гъба и кърпа и започна да трие плотовете.
– Странна групичка – каза Гърни ведро.
– „Интересна“ щеше да е по-мило определение.
Той се прокашля.
– Надявам се, че не са се засегнали от това, което казах за съдебната система.
От кафемашината се разнесоха пуфтящите звуци – знак, че каничката вече е пълна.
– Не беше толкова това, което каза. Тонът ти изразяваше много повече от думите.
– Повече? В какъв смисъл?
Тя не му отговори веднага. Беше се навела над плота и бършеше някакво упорито петно. Той изчака. Мадлин се изправи и отметна с ръка няколко паднали пред лицето й кичура.
– Понякога звучиш така, сякаш ти е досадно да си с други хора, да ги слушаш и да говориш с тях...
– Не че ми е досадно, просто... – Гърни въздъхна и млъкна. Наля си кафе, добави захар и започна да я разбърква доста по-дълго, отколкото бе нужно, преди да довърши обяснението си. – Когато съм зает с нещо важно, ми е трудно да се върна към обикновения живот.
– Трудно е – отвърна тя. – Знам. Понякога си мисля, че забравяш какво работя в клиниката, с какви проблеми се сблъсквам.
Той се канеше да изтъкне, че тези проблеми обикновено не включват убийства, но се спря навреме. По очите й личеше, че не е свършила, затова просто мълчаливо я изчака да продължи, стоейки до нея с чаша в ръка. Сигурно щеше да му опише някои от по-тежките случаи, с които се сблъсква в местния кризисен център.
Но тя пое в друга посока.
– Може би успявам да се откъсна от проблемите там, защото не съм толкова добра в това, което върша.
Гърни премигна.
– За какво говориш?
– Когато някой има изключителен талант за нещо, обикновено се изкушава да се съсредоточи единствено върху него и да се изключи от всичко друго. Не мислиш ли, че е така?
– Предполагам – отвърна той предпазливо, чудейки се накъде го води.
– Е, аз мисля, че ти имаш изключителен талант за разплитане на загадки, за разкриване на измами и за решаване на сложни случаи. И може би си толкова добър в това и се чувстваш толкова удобно в този начин на мислене, че останалата част от живота ти се струва като неприятно прекъсване – обясни тя и го погледна, за да види реакцията му.
Гърни знаеше, че в думите й има истина, но в отговор успя само да свие неопределено рамене.
Мадлин продължи тихо.
– Не мисля, че имам голям талант за работата, която върша. Казвали са ми, че съм добра, но тази работа не е същността, не е смисълът на живота ми. Не е единственото нещо, което има значение за мен. Опитвам се да се отнасям към всичко в живота си по този начин – като към нещо важно и значимо. Защото наистина е така. И ти си най-значимият. – Погледна го в очите и му се усмихна по онзи неин начин, при който усмивката не просто се появяваше на устните й, а сякаш се излъчваше от нея. – Понякога, когато говорим за твоята вглъбеност в случаите, разговорът ни се превръща в спор – навярно защото имаш чувството, че се опитвам да те превърна от детектив в ентусиазиран велосипедист, катерач или гребец. Може би имах подобни фантазии, когато се преместихме тук, в планините, но вече нямам. Осъзнавам кой си и го приемам. Наистина го приемам. Знам, че понякога не изглежда по този начин. Изглежда, сякаш те бутам, дърпам и влача нанякъде, опитвайки се да те променя. Но не е така. – Млъкна, все едно разчиташе мислите и чувствата му по-ясно от него самия. – Не се опитвам да те превърна в нещо, което не си. Просто знам, че ще бъдеш много по-щастлив, ако си позволиш малко повече лекота, малко разнообразие в живота си. Струва ми се, че всеки път буташ един и същи камък по един и същи хълм, отново и отново, без да получаваш трайно облекчение или награда накрая. Изглежда така, сякаш всичко, което искаш, е да продължиш да буташ, да се бориш, да се излагаш на рискове – колкото повече опасност, толкова по-добре.
Гърни беше готов да поспори по въпроса за опасността, но реши вместо това да я изслуша докрай.
Мадлин го погледна с натъжените си очи.
– Струва ми се, че потъваш толкова дълбоко в това – в мрака, че той поглъща слънцето. Поглъща всичко. Така че аз продължавам с живота си по единствения начин, който познавам. Върша работата си в клиниката. Разхождам се в гората. Ходя на концерти. На изложби. Чета. Свиря на чело. Карам колело. Грижа се за градината, за къщата и за кокошките. През зимата карам ски. Гостувам на приятели. Но не спирам да мисля, че бихме могли да вършим повече от тези неща заедно. Че можем да излизаме и да се греем на слънцето заедно.