Той не знаеше какво да отговори. На някакво ниво признаваше истината в това, което тя казваше, но не можеше да открие думи, с които да изрази пораждащите се в него чувства.
– Това е – завърши тя простичко. – Ето това си мисля.
Тъгата в очите й бе заменена от усмивка – топла, открита, изпълнена с надежда.
Струваше му се, че тя напълно присъства, тук и сега, че цялата й същност е точно пред него, без задръжки, без уговорки и без каквито и да е преструвки. Остави чашата, която бе държал, без да осъзнава, през цялото време, докато тя говореше, и пристъпи към нея. Прегърна я, почувства топлото й тяло до своето. Все още безмълвен я повдигна на ръце и по клиширания и запазен за младоженците начин я пренесе през прага, което я разсмя. Отнесе я в спалнята, където се любиха със съвършената комбинация от нетърпение и нежност.
На следващата сутрин Мадлин стана първа. След като Гърни се изкъпа, обръсна и облече, я намери на масата за закуска с кафе, препечена филийка с фъстъчено масло и отворена книга. Фъстъченото масло бе едно от любимите й неща. Отиде до нея и я целуна по косата.
– Добро утро! – каза тя лъчезарно с пълна уста.
Беше облечена като за работа.
– Днес цял ден ли си или половин?
– Не знам – преглътна тя и отпи от кафето. – Зависи кой още е там. Какви са твоите планове?
– Хардуик. Трябва да е тук в 8,30.
– Така ли?
– Очакваме обаждане от Кей Спалтър в девет или някъде по това време, когато успее.
– Проблем ли има?
– Купища проблеми. Всеки факт в този случай върви с някакво несъответствие.
– Мислех, че обичаш фактите да са точно такива.
– Искаш да кажеш безнадеждно объркани и заплетени, за да мога да ги разплитам?
Тя кимна, лапна последната хапка от филийката, отнесе чинията и чашата си до мивката и пусна водата. После се върна и го целуна.
– Закъснявам. Трябва да вървя.
Гърни си приготви малко бекон и препечена филийка и се настани на стола до френските прозорци. Омекотена от ефирната сутрешна мъгла, гледката от мястото му бе към старото пасбище, порутената стена в далечния му край, едно от обраслите с високи треви съседски полета и едва различимия зад тях Бароу Хил.
Докато пъхаше последното парче бекон в устата си, от пътя под плевнята се разнесе агресивното ръмжене на понтиака на Хардуик. Две минути по-късно ъгловатият червен звяр паркира до аспарагусовата градина и Хардуик застана до прозореца, облечен с черна тениска и мръсносив анцуг. Френските прозорци бяха широко отворени, но не и рамките с мрежи. Гърни се наведе и дръпна едната.
Хардуик пристъпи вътре.
– Знаеш ли, че някакво гигантско шибано прасе броди по пътя ви?
Гърни кимна.
– Сигурно е диво. Често се случва.
– Май имаше около 140 килограма.
– Да не се опита да го вдигнеш?
Хардуик пренебрегна въпроса, само се огледа из стаята оценяващо.
– Казах го преди, ще го кажа и сега. Тук направо кипи от провинциален чар, мамка му!
– Благодаря, Джак. Искаш ли да седнеш?
Хардуик порови замислено с нокът между зъбите си, после се тръсна на стола от другата страна на масата и го изгледа подозрително.
– Преди да поговорим с онеправданата госпожа Спалтър, има ли нещо, което би искал да обсъдим?
– Всъщност не – като изключим факта, че нищо от този случай няма логика.
Хардуик присви очи.
– Тези неща, в които няма логика... те за нас ли работят или срещу нас?
– Нас?
– Знаеш какво имам предвид. В полза на или срещу нашата цел за отмяна на присъдата?
– Вероятно за. Но не съм сигурен. Прекалено много неща са прецакани.
– Прецакани? Как така?
– Да вземем апартамента, от който уж е бил изстрелян фаталният куршум.
– Какво за него?
– Не е бил изстрелян оттам. Не е възможно.
– Защо?
Гърни му разказа за възстановката с помощта на Полет и за откритието, че стълбът на уличната лампа пречи.
Хардуик изглеждаше объркан, но не и притеснен.
– Нещо друго?
– Свидетел, който твърди, че е видял стрелеца.
– Фреди? Онзи тип, който посочи Кей на очната ставка?
– Не. Мъж на име Еставио Болоко. Не открих никаква информация да е бил разпитван, а той твърди, че е бил. Освен това казва, че стрелецът е бил мъж, а не жена.