Беше готов да остави съобщение, затова с изненада чу сина си да отговаря почти веднага.
– Здрасти, татко. Какво става?
– Всъщност доста неща.
– О! Но на теб ти харесва така, нали?
– Мислиш ли?
– Знам го. Ако не си затрупан, се чувстваш безполезен.
Гърни се усмихна.
– Надявам се, че не се обаждам твърде късно.
– Късно ли? Сега е десет без петнайсет. Тук е Ню Йорк. Повечето ми приятели тепърва излизат навън.
– Но не и ти?
– Решихме да си останем тази вечер вкъщи.
– Вие?
– Дълга история. Е, какво става?
– Имам въпрос, свързан с твоя опит на Уолстрийт. Дори не съм сигурен какво точно да питам. Цял живот съм заровен в убийства, не съм наясно със сделките на белите якички. Питам се, ако някой предприемач търси голямо финансиране – за разширение, да кажем, – това би ли плъзнало по вашите тайни канали?
– Зависи.
– От какво?
– За колко голямо финансиране говориш. И какъв вид точно. И кой е замесен. Много различни фактори. За да тръгне слух, трябва наистина да е голямо. Никой на Уолстрийт не говори за дребни пари. За какъв вид бизнес говорим?
– Нещо, наречено „Киберкатедрала“ – творение на човек на име Джона Спалтър.
– Звучи ми познато.
– Нещо по-конкретно?
– Киберкат...
– Киберкат?
– Финансистите си падат по съкращенията – имена, с които говорят на борсата, бърза комуникация, сякаш са прекалено заети да използват цели думи.
– Киберкатедралата има ли акции на борсата?
– Не мисля. Просто ти казвам как се говори тук. Какво искаш да знаеш за нея?
– Всичко, което хората говорят, и не може да бъде намерено в Гугъл.
– Няма проблем. По нов случай ли работиш?
– Обжалване на присъда за убийство. Опитвам се да изровя някои факти, които първоначалното разследване е пропуснало.
– Супер. Как върви?
– Интересно.
– Като знам как говориш за тези неща, това означава, че вече са стреляли по теб.
– Ами да... нещо такова.
– Какво? Сериозно ли говориш? Добре ли си? Някой се е опитал да те застреля?
– Стреля по къщата, в която бях.
– Божичко! Заради случая, по който работиш ли?
– Така мисля.
– Как може да си толкова спокоен? Ще се побъркам, ако някой стреля по къщата, в която се намирам.
– Бих се притеснил повече, ако се целеха конкретно в мен.
– Леле! Ако беше герой от комикс, щеше да се казваш Доктор Хладнокръвие.
Гърни се усмихна, не знаеше какво да каже. Не говореше много с Кайл, въпреки че след случая с Добрия пастир се чуваха по-често, отколкото преди.
– Има ли шанс да се отбиеш вкъщи скоро?
– Разбира се. Защо не. Ще бъде страхотно.
– Все още ли пазиш мотора?
– Абсолютно. И каската, която ми даде. Твоята старата. Нося я вместо моята.
– Оооо... Добре. Радвам се, че ти става.
– Мисля, че главите ни са с един и същи размер.
Гърни се разсмя. Не беше сигурен защо.
– Е, винаги когато намериш време, ще се радваме да те видим. – Млъкна. – Как е правото в Колумбийския?
– Много съм зает, имам тонове книги за четене, но принципно е добре.
– Значи не съжаляваш, че се махна от Уолстрийт?
– Нито за минута. Е, може би в някоя случайна минута. Но после си спомням всички лайна на борсата – защото Уолстрийт е павиран с лайна, и наистина съм щастлив, че вече не съм част от това.
– Добре.
Последва дълго мълчание, нарушено от Кайл.
– Значи... Ще позвъня тук-там да видя дали някой знае нещо за Киберкат и ще се свържа с теб.
– Супер, синко. Благодаря ти.
– Обичам те, татко.
– И аз те обичам.
След края на разговора Гърни остана неподвижно с телефона в ръка, размишлявайки за любопитния маниер на общуване между него и сина му. Младият мъж беше на колко...? Двайсет и пет? Двайсет и шест? Никога не успяваше да си спомни точната възраст веднага. И през голяма част от тези години, особено през последните десет, двамата бяха... Не точно отчуждени, това беше прекалено тежка дума. Отдалечени? Определено имаше дълги периоди с липса на общуване. Но когато настъпеха мигове на комуникация, те винаги бяха много топли и сърдечни, особено от страна на Кайл. Може би обяснението беше елементарно, като репликата на едно бивше гадже на Гърни от колежа, което, докато скъсваше с него, му каза: „Ти просто не си особено социален, Дейв“.
Казваше се Джералдин. Стояха пред оранжерията в Ботаническата градина на Бронкс. Цветчетата на черешовите дръвчета бяха цъфнали. Канеше се да вали. Тя се обърна и си тръгна, не спря дори когато дъждът заваля. Никога повече не си проговориха.