– Алиса.
– Какво?
– Жена на име Алиса.
– Каза ли и друго име?
– Попитах я. Тя каза, че вероятно знаеш фамилията й, а ако не я знаеш, няма особен смисъл да говорите. Звучеше или като пияна, или като луда.
– Остави ли номер за връзка?
– Да, записала съм го.
– Ей сега идвам.
Две минути по-късно, в 10,12 вечерта, Гърни стоеше в кухнята с телефона в ръка и набираше номера.
Мадлин беше застанала до мивката, облечена с розово-жълтата си лятна пижама, и прибираше някои от сребърните прибори, останали в сушилката.
От другата страна му вдигнаха на третото позвъняване – глас, който бе едновременно дрезгав и нежен.
– Дали е възможно това да е детектив Гърни?
– Алиса?
– Единствената и неповторимата.
– Алиса Спалтър?
– Спалтър Алиса – пред олтара кой ще я залиса, на вратленце кой ли ще метне въженце...
Звучеше като дванайсетгодишна ученичка, намерила ключа за барчето с алкохол на родителите си.
– Какво мога да направя за вас?
– Искате да направите нещо за мен. Така ли?
– Позвънили сте в дома ми преди малко. Какво искате?
– Искам да помогна. Само това.
– И как точно искате да помогнете?
– Искате ли да научите кой уби петела Робин1?
– Какво?
– Колко случая с убийства разследвате в момента?
– За баща си ли говорите?
– А вие за кого мислите?
– Знаете ли кой е убил баща ви?
– Крал Карл ли? Разбира се.
– Кажете ми.
– Не по телефона.
– Защо не?
– Елате да ме видите, тогава ще ви кажа.
– Дайте ми име.
– Ще ви дам име. Когато ви опозная по-добре. Давам специални имена на всичките си гаджета. Е, кога ще се срещнем?
Гърни не каза нищо.
– Там ли сте още? – попита Алиса с глас, който плавно преминаваше от ясна интонация към замаяно опиянение.
– Тук съм.
– Оооо, това е проблем. Трябва да сте тук, при мен.
– Алиса... вие или знаете нещо полезно, или не. И или ще ми го кажете, или не. Зависи от вас. Решавайте сега.
– Знам всичко.
– Добре. Кажете ми.
– Няма начин. Телефоните могат да се подслушват. В такъв опасен свят живеем. Подслушват всичко. Подслушват, следят и записват. Но вие сте детектив, знаете всичко това. Обзалагам се, че знаете и къде живея.
Гърни не каза нищо.
– Обзалагам се, че знаете къде живея, нали?
Той пак не отвърна.
– Да, обзалагам се, че е така.
– Алиса? Чуйте ме. Ако искате да ми кажете...
Тя го прекъсна с пресилен съблазнителен тон, който при други обстоятелства сигурно щеше да е комичен.
– Значи... Ще бъда тук цяла нощ. И цял ден утре. Елате възможно най-бързо. Моля ви. Ще ви очаквам. Просто ще съм тук и ще чакам. Само вас.
Връзката прекъсна.
Гърни затвори телефона и погледна към Мадлин. Тя стоеше и изучаваше вилицата, която се канеше да постави в чекмеджето със сребърните прибори. Намръщи се, пусна водата и започна да я търка. После я изплакна, подсуши я, огледа я отново, този път доволно, и я прибра в чекмеджето.
– Мисля, че си права – каза Гърни.
Мадлин отново се намръщи, но сега на него.
– За какво?
– За младата жена – че е или пияна, или луда.
Тя се усмихна, но не особено весело.
– Какво искаше?
– Добър въпрос.
– Какво каза, че иска?
– Да ме види. За да ми каже кой е убил баща й.
– Карл Спалтър.
– Да.
– Ще отидеш ли?
– Може би. – Гърни млъкна замислен. – Вероятно.
– Къде?
– В дома й. Семейната къща на езерото Винъс. До Лонг Фолс.
– Винъс. Като Венера, богинята на любовта?
– Предполагам.
– И като венерически болести.
– Вероятно.
– Хубаво име за езеро – отбеляза Мадлин. – Каза „семейната къща“. Баща й е мъртъв, а мащехата й е в затвора. Има ли друг член на семейството там?
– Доколкото знам, не. Алиса е единствено дете.
– Страхотно дете. Сам ли ще отидеш?
– И да, и не.
Тя го погледна с любопитство.
– Може би ще взема някои прости електронни устройства.
– Ще отидеш с микрофон?
– Не като по телевизията – с микробус, чакащ зад ъгъла и пълен с технически експерти и сателитна екипировка. Мисля си за елементарен заместител. Утре вкъщи ли ще бъдеш или в клиниката?
– Следобед ще работя. Сутринта ще съм тук. Защо?
– Ето какво си мисля. Когато стигна до езерото, преди да вляза в къщата, ще звънна от мобилния си на домашния телефон. Когато вдигнеш и се увериш, че съм аз, просто включи секретаря. Ще оставя телефона си отворен, в джоба на ризата. Няма да запише всичко с идеален звук, но все пак ще има някакъв запис на това, което ще си говорим с нея, а това може да се окаже полезно.