След това Гърни звънна на домашния си телефон. Първо не отговори никой и се включи секретарят. Тъкмо се канеше да остави паникьосано съобщение от типа на: Къде си, по дяволите?, когато Мадлин вдигна.
– Здрасти. Бях отвън, опитвах се да измисля нещо за тока.
– Какво за тока?
– Нали се съгласихме, че ще пуснем електрическа ограда около кокошарника?
Той потисна въздишката си на отчаяние.
– Да, да, предполагам. Искам да кажа... това не е най-спешният въпрос в момента.
– Добре... но не трябва ли да решим къде ще бъде, за да си нямаме проблеми после?
– Виж, не мога да мисля за това сега. На езерото Винъс съм и се каня да разпитам дъщерята на жертвата. Трябва да включиш секретаря за записване на разговора.
– Знам. Каза ми вече. Просто ще оставя слушалката отворена и ще включа секретаря.
– Точно така, това е. Но измислих по-добър начин.
Тя не каза нищо.
– Там ли си?
– Да, тук съм.
– Добре. Ето какво искам да направиш. Обади ми се точно след десет минути. Ще ти кажа нещо – без значение какво, не обръщай внимание, – после ще затворя. Ти ми звънни отново. Пак ще ти кажа нещо и ще затворя. Звънни трети път и независимо какво ще ти кажа, остави телефона отворен и този път вече включи секретаря.
– И защо са всички тези усложнения? – попита Мадлин с нотка на притеснение в гласа.
– Алиса може да заподозре, че ще записвам разговора с телефон. Искам да я накарам да отхвърли тази идея напълно, като създам ситуация, която ще я убеди, че съм изключил телефона си.
– Добре. Ще ти се обадя след десет минути. Десет минути от този момент, нали?
– Да.
Гърни прибра телефона в джоба на ризата си, взе малкия диктофон от жабката на колата и го закачи на много видимо място, отпред на колана си. После подкара от търговския център към противоположния край на езерото – към отворената порта от ковано желязо по алеята, водеща към къщата на Спалтър.
Мина бавно през портата и паркира на мястото, където алеята се разширяваше – пред широките гранитни стъпала.
Входната врата като че ли бе антикварна находка, остатък от по-стара, но също толкова пищна и богата къща. На стената зад нея имаше интерком. Той натисна копчето.
Призрачен женски глас каза:
– Влизай, вратата е отключена.
Гърни погледна часовника си. Оставаха шест минути до обаждането на Мадлин. Отвори вратата и влезе в голямо преддверие, осветено от редица аплици, поставени на всяка от стените. Сводеста врата отляво разкриваше официална трапезария; друга подобна отдясно водеше към добре обзаведена гостна с огромна камина от очукани тухли, в която човек може да застане прав. В края на коридора имаше лъскаво махагоново стълбище с изящни перила, което водеше към площадката за втория етаж на имението.
На площадката се появи полугола млада жена, спря, усмихна се и започна да слиза по стълбите. Беше облечена съвсем оскъдно и дрехите очевидно бяха създадени, за да подчертават това, което уж би трябвало да прикриват: розова къса тениска, която едва покриваше гърдите й, и бели шорти, които не покриваха почти нищо. На опънатата тениска с дебели черни букви бе изписан неясен за него надпис – ЧМИУ.
Лицето й изглеждаше по-свежо, отколкото Гърни очакваше от лице на наркоманка. Пепеляворусата й дълга до раменете коса беше разрошена и влажна на вид, сякаш момичето току-що бе излязло от душа.
Беше боса. Когато наближи, той видя, че ноктите на краката й са лакирани в бледорозово, в тон с розовия нюанс на устните, които бяха малки и деликатни – като на кукла.
Когато стигна до подножието на стълбището, тя спря и му направи същия щателен оглед, какъвто и той на нея.
– Здрасти, Дейв!
Гласът й – също като целия й вид – беше едновременно кух и абсурдно съблазнителен. Очите й, забеляза с интерес Гърни, не бяха мътните, изпълнени със самосъжаление очи на наркоман. Бяха небесносини, чисти, ярки. Но искрата в тях не беше тази на невинната младост. Беше леденият блясък на амбицията.
Човешките очи са интересни нещо, помисли си Гърни. Те съдържат и отразяват емоционалната същност на всичко, което са видели – въпреки опитите на притежателите им да го прикрият.
Докато тя отвръщаше на погледа му с непоколебима твърдост, в очите й се появи нещо – нещо, на което някога бе станала свидетелка, и го накара да изтръпне. Той се прокашля и зададе безсмисления, но задължителен въпрос.