– Вие ли сте Алиса Спалтър?
Розовите й устни се отвориха леко, разкривайки редица съвършени зъби.
– Това е въпросът, който ченгетата по телевизията задават, преди да арестуват някого. Ще ме арестуваш ли, Дейв? – попита тя игриво. Но очите й не гледаха игриво.
– Не влиза в плана ми.
– А какъв е планът ти? – продължи тя фамилиарно и той отвърна в същия дух:
– Нямам план. Тук съм, защото ти ми позвъни.
– И защото си любопитен?
– Любопитен съм кой е убил баща ти. Каза ми, че знаеш кой е. Знаеш ли?
– Не бързай толкова. Ела да поседнем.
Обърна се и мина през арката в гостната, движейки краката си с грациозност на танцьорка.
Не погледна назад.
Той я последва. Мислеше си, че никога преди не е попадал на такава забележителна комбинация от свръхсексуалност и чиста отрова.
Самата стая – с огромната камина, столовете с кожена тапицерия и картините с английски пейзажи – беше в странен контраст с младата жена тип Лолита, която може би скоро щеше да я наследи. А може би контрастът все пак не беше толкова голям, като се има предвид, че къщата не бе по-стара от Алиса и външният й вид не беше нищо повече от умна дегизировка.
– Прилича малко на музей – каза тя, – но диванът е хубав и мек. Обичам начина, по който краката ми потъват в него. Опитай.
Преди да си избере къде да седне – навсякъде другаде, но не и на дивана, – телефонът му звънна. Погледна екрана. Беше Мадлин, точно навреме. Преди да вдигне, се опита да докара изражение на досада, сякаш този, който го търси, е последният човек на света, с когото би искал да разговаря.
– Да? – Направи пауза. – Не. – Млъкна отново, после пак повтори гневно: – Казах не! – Затвори, прибра телефона в джоба на ризата си, погледна Алиса и обясни по-спокойно: – Съжалявам за прекъсването. Докъде бяхме стигнали?
– Тъкмо се настанявахме – каза тя и се отпусна в единия край на дивана, като махна подканващо към него, сочейки възглавницата до себе си.
Гърни предпочете да седне на едно кресло и да постави ниската масичка за кафе помежду им.
Тя го погледна нацупено и продължи.
– Нещо за пиене?
Той поклати глава.
– Бира?
– Не.
– Шампанско?
– Не, няма нужда.
– Мартини? Негрони? Текини? Маргарита?1
– Нищо.
Нацупената физиономия се появи отново.
– Не пиеш ли, Дейв?
– Понякога. Не сега.
– Звучиш напрегнато. Имаш нужда от...
Телефонът му отново звънна. Той погледна екрана, за да е сигурен, че е Мадлин. Този път го остави да звънне три пъти, сякаш чакаше да се включи гласовата поща; после, демонстрирайки нетърпеливост, все пак вдигна.
– Какво има? – Направи пауза. – Сега не е удобно... За бога... – Млъкна, после продължи с очевидна досада: – Виж. Моля те. Зает съм с нещо. Да. Не. НЕ СЕГА!
Затвори и прибра телефона в джоба си.
Алиса го погледна с лукава усмивка.
– Проблеми с приятелката?
Той не отговори, само се втренчи в масичката за кафе.
– Трябва да се отпуснеш. Цялото това напрежение, направо го усещам. Мога ли да направя нещо?
– Може би ще помогне, ако се облечеш.
– Да се облека? Аз съм облечена.
– Не се забелязва особено.
Устните й се разтвориха бавно, захилено.
– Забавен си.
– Добре, Алиса. Стига. Да минем направо към въпроса. Защо поиска да се видим?
Ухилването беше заменено от ново нацупване.
– Не е нужно да си толкова враждебен. Просто искам да помогна.
– Как?
– Искам да ти помогна да разбереш реалната ситуация – каза тя искрено, сякаш смяташе, че това обяснява всичко. Когато Гърни просто я изгледа, без да каже нищо, продължавайки да чака, тя отново се ухили. – Сигурен ли си, че не искаш нищо за пиене? Какво ще кажеш за текила сънрайз? Правя фантастични коктейли.
Той се протегна с очевидно небрежен жест към бедрото си, почеса се безпричинно и включи закачения на колана му диктофон, неловко прикривайки лекото щракване на копчето с шумно прокашляне.
Усмивката й стана още по-широка.
– Ако искаш да ме накараш да млъкна, скъпи, това е начинът да го направиш.
– Моля?
– Моля? – В очите й проблесна хладна подигравка.
– Какво има? – попита той с изражението на виновен мъж, който се мъчи да изглежда невинен.
– Какво е малкото сладко нещо на колана ти?
Той сведе поглед надолу.
– О, това ли... – Прокашля се отново. – Това всъщност е диктофон.
– Диктофон. Сериозно? Може ли да го видя?
Гърни премигна.
– Ъъъ... Разбира се.