Клемпър вдигна на третото позвъняване, но очевидно беше успял да провери кой го търси.
– Как, по дяволите, си намерил този номер?
Гърни се усмихна, доволен, че е получил желаната реакция.
– Здрасти, Мик.
– Попитах, как, по дяволите, си намерил този номер?
– Има го написан на билбордовете по магистралата.
– Какво?!
– Вече няма поверителност, Мик. Сигурно знаеш, че номерата се носят из въздуха.
– За какво говориш, по дяволите?
– Информацията е прекалено много и навсякъде. Информацията ни залива. Така се казва, нали?
– Какво? Какво трябва да значи това, мамка му?
– Просто разсъждавам на глас. Мисля в какъв предателски свят живеем. Човек си мисли, че се занимава с някаква интимна дейност, а на следващия ден в интернет е качен запис как ака.
– Така ли? Знаеш ли какво? Това е отвратително. Отвратително! Какво искаш, по дяволите?
– Трябва да поговорим.
– Говори!
– Очи в очи ще е по-добре. Без намесата на технологиите. Технологиите могат да бъдат много проблемни. Нарушители на интимността.
Клемпър се поколеба – достатъчно дълго, за да проличи, че е значително притеснен.
– Все още не разбирам за какво говориш, мамка му.
Гърни предположи, че това изявление е по-скоро с цел застраховка, ако разговорът им случайно се записва, а не проява на твърдоглавие.
– Говоря за това, че трябва да обсъдим някои проблеми, засягащи и двама ни.
– Добре. Каквото и да означава това, по дяволите! Да приключваме с тия простотии. Къде искаш да говорим?
– Зависи от теб.
– Изобщо не ми пука.
– Какво ще кажеш за търговския център „Ривърсайд“?
Клемпър се поколеба отново, този път по-дълго.
– „Ривърсайд“? Кога?
– Колкото по-скоро, толкова по-добре. Много неща се случиха напоследък.
– Къде в мола?
– В главното фоайе? Там има много пейки. Обикновено празни.
Още едно колебание.
– Кога?
Гърни знаеше от Ести, че Клемпър приключва смяната си в пет. Погледна колко е часът – 4:01.
– Какво ще кажеш за пет и половина?
– Днес?
– Определено днес. Утре може да е прекалено късно.
Последна пауза.
– Добре. „Ривърсайд“. Пет и половина, бъди точен. И дано в думите ти да има повече смисъл, когато се видим. Защото сега... сега говориш някакви абсолютни лайна.
Прекъсна разговора.
За Гърни мачовската нахаканост на Клемпър беше положителен признак. Приличаше му на страх.
Търговският център „Ривърсайд“ беше на четиридесет и пет минути път от Уолнът Кросинг, което даваше на Гърни още четиридесет и пет минути, за да обмисли действията си. Не беше много време за подготовка на среща, която би могла драматично да обърне разследването в правилна посока, ако протечеше гладко. Извади жълтия бележник от чекмеджето, за да подреди мислите си.
За негова изненада му беше трудно да го направи, прескачаше от един нерешен проблем към друг. Изчезването на Лекс Бинчър. Изчезването и на други трима ключови свидетели по делото. Стрелбата по къщата на Хардуик и прекъсването на електричеството и телефонната линия. Гротескното осакатяване на Дебелака Гас – предупреждение, че тайната на убиеца трябва да бъде запазена. Но каква тайна? Неговата или нейната? Или пък нещо съвсем различно?
И разбира се, от самото начало на случая имаше една гатанка, парченце от пъзела, което Гърни чувстваше, че би обяснило всичко останало – несъответствията на мястото на стрелбата. От една страна, беше апартаментът, в който бе намерена пушка, поставена на триножник, с която беше стреляно явно със заглушител, и следи от барут с химически профил, който отговаряше на патрон „220 Суифт“, както и парченца от куршум, извадени от мозъка на Карл Спалтър. От другата страна, беше уличният стълб, заради който изстрелът бе невъзможен.
Възможно беше убиецът да е използвал друг апартамент в сградата, за да стреля, и после да е пренесъл пушката и да е стрелял втори път от втория апартамент, откъдето да са дошли барутните следи. Но този сценарий беше по-лесен за казване, отколкото за изпълнение. Имаше голям риск стрелецът да бъде забелязан, защото щеше да му се наложи да мъкне пушка, триножник и заглушител по коридорите на сградата. А и защо да се мъчи? Все пак имаше няколко незаети апартамента, от които би могъл да направи въпросния изстрел съвсем спокойно и необезпокоявано. Така че защо да мести оръжието? Със сигурност не е смятал да създава интелектуална загадка за детективите. Убийците рядко са толкова закачливи. А професионалните убийци никога не са такива.