Тази мисъл отново го върна към настоящия въпрос и срещата с Мик Клемпър. Дали Мик Задника наистина беше груб и разгонен мръсник, както предполагаха маниерите и прякорът му? Или пък беше по-мрачен и хладнокръвен играч? Гърни се надяваше, че срещата в мола ще му даде някакви отговори и яснота.
Сега трябваше да се съсредоточи върху по-широк кръг възможности, да ги обмисли от всички страни и да предвиди всички вероятни пречки. Изглади страниците на бележника и взе в ръка химикалка. Опита се да се съсредоточи, да подреди мислите си в логическа структура, като нарисува разклонена диаграма, започвайки с четири основни възможности.
Според едната Алиса беше главният двигател за убийството на Карл и присъдата на Кей.
Във втората на мястото на Алиса беше Джона Спалтър.
Третата предполагаше наличието на Неизвестен – като убиец на Карл, а Алиса и Клемпър бяха възможни съзаклятници за осъждането на Кей.
Според четвъртата виновната беше Кей.
Добави и второ разклонение от възможности под всеки от първите четири клона.
– Ехо?
Гърни премигна.
– Ехо?
Гласът на Мадлин идваше от другия край на къщата. Като че ли от килера.
Гърни взе бележника и химикалката си и тръгна към кухнята.
– Тук съм.
Тя тъкмо влизаше от страничната врата на коридора, носейки две пазарски торби.
– Оставих багажника отворен. Може ли да донесеш натрошената царевица?
– Какво?
– Четох, че кокошките обичат царевични зърна.
Той въздъхна, после се опита да погледне на това положително – като на отвличане от мрачните му занимания.
– Къде да ги оставя, като ги взема?
– В килера ще е добре.
Отиде до колата на Мадлин, повдигна двайсет и пет килограмовия чувал, поизмъчи се малко със страничната врата на къщата, докато я отвори, влезе и пусна чувала в най-близкия ъгъл на килера, усещайки, че положителната страна на случката бързо е избледняла.
– Да не ги запасяваш с храна в случай на природно бедствие? – попита той, когато се върна в кухнята.
– Продават ги само в такива разфасовки. Съжалявам. Добре ли си?
– Да. Предполагам, че съм малко претоварен – ще излизам, имам среща с един човек.
– О... това ми напомня... Преди да забравя... – Тонът й беше спокоен и мил. – Утре сутрин имаш среща с Малкълм.
– Малкълм Кларет?
– Точно така.
– Не разбирам.
– Звъннах му, преди да тръгна от клиниката. Каза, че току-що му отменили един час и има свободно време утре в единайсет.
– Не... Не разбирам защо.
– Защото се боя за теб. Вече го обсъждахме.
– Не, имам предвид защо ти уреждаш час за мен.
– Защото ти все още не си го направил, а е важно.
– И ти... просто го реши на своя глава?
– Да, все някой трябваше да го направи.
Гърни изумено вдигна ръце.
– Не го разбирам, честно.
– Какво толкова има да разбираш?
– Аз не бих взел такова решение вместо теб, не бих ти уреждал часове – освен ако не ме помолиш.
– Дори ако мислиш, че това може да спаси живота ми?
Той се поколеба.
– Не мислиш ли, че малко драматизираш?
Тя отвърна решително на погледа му и каза тихо.
– Не, не мисля.
В гласът на Гърни внезапно прозвуча раздразнение:
– Наистина ли вярваш, че една среща с Малкълм Кларет може да ми спаси живота?
Точно толкова внезапно нейният глас натежа от тъга.
– Ако чак толкова не искаш да се виждаш с него, просто отмени срещата.
Ако го беше казала с друг тон, той би могъл да се впусне в дълъг спор за това чие задължение трябва да бъде това отменяне на срещата – все пак тя я беше насрочила, а после може би щеше да подхване и купчината дъски за къщичката на кокошките, и как тя имаше навика да започва неща, които той трябваше да довършва, и как винаги всичко трябва да става по нейния график, а не според неговия.
Но изражението и емоцията, която струеше от очите й, го спряха.
Освен това, колкото и да беше странно, беше започнал да мисли, че може би няма да има кой знай каква вреда да се срещне с Кларет.
Звънът на телефона в джоба му спести необходимостта да отговори. Извади го и провери кой го търси. На екрана бе изписано „Кайл Гърни“. Телефонът звънна два пъти, после млъкна. Гърни се изкуши да му позвъни, но после реши, че Кайл сигурно минава през място, където няма сигнал, и щеше да е по-логично да изчака той да му се обади.
Погледна часовника си. Беше по-късно, отколкото предполагаше – 4,44.
Трябваше да тръгва за мола. За важната среща, за която така и не бе успял да се подготви.