— Ако се обадиш на мистър Джибс, може би той ще ни помогне — настояваше тя. — Във всеки случай, струва ми се, че си заслужава да опитаме.
С нежелание и съзнавайки цялата безполезност на това, което върша, аз се обадих в посолството.
— Ало! Завърнахте ли се вече? — долетя до ушите ми веселият глас на мистър Джибс. — Добре ли прекарахте?
— Да, чудесно! Благодаря.
— Радвам се. Успяхте ли да заловите много животни?
— Да, достатъчно. Всъщност, затова ви се и обаждам. Не зная дали бихте могли да ни помогнете.
— Разбира се. В какво се състои работата? — попита мистър Джибс, без да подозира каквото и да е.
— Необходимо ни е място, където да настаним за една седмица нашите животни.
На противоположния край последва кратка пауза, по време на която ми се струваше, че мистър Джибс се бори с изкушението да ми тръсне слушалката. Но аз недооцених неговото самообладание, защото, когато ми отговори, гласът му звучеше любезно и равно без ни най-слаби признаци на истерия.
— Работата е трудна. На вас вероятно ви е необходима градина или нещо подобно?
— Да, за предпочитане с гараж. Имате ли нещо предвид?
— В момента, не. Рядко се обръщат към мен… хм… да търся жилищни помещения за животни, така че опитът ми в това отношение е малък — посочи той. — Все пак, ако наминете утре сутринта насам, може и да съм измислил нещо.
— Много ви благодаря — отвърнах с признателност аз. — По кое време сте в посолството?
— О, не много рано — отвърна бързо мистър Джибс. — Елате към десет и половина. Това ще ми даде възможност да се свържа с няколко души.
Върнах се и предадох разговора на Джеки и Ян.
— Десет и половина е късно за нас — отвърна Джеки. — Шофьорът на камиона току-що ни каза, че имал работа в шест часа.
Известно време стояхме в мрачно мълчание и си блъскахме главите какво да правим.
— Зная как да постъпим! — каза неочаквано Джеки.
— Не — отвърнах решително аз. — Повече няма да се обаждам в посолството.
— Нямам предвид това. Да се обадим на Бебита.
— Боже Господи! Разбира се. Как не се сетихме по-рано?
— Тя сигурно ще ни намери някое място — отвърна Джеки, която, изглежда, беше под впечатлението, че всеки човек в Буенос Айрес е специалист по намиране подслон за диви животни в момента, в който се обърнат към него.
За трети път се отправих към телефона. Последвалият разговор доказа големите достойнства на Бебита.
— Ало, Бебита, добър вечер!
— Джери? Здравей, моето момче, току-що говорех за вас. Къде се намирате сега?
— Някъде из дивите околности на Буенос Айрес, повече не мога да ти кажа.
— Е добре, изяснете си къде сте и идвайте на вечеря.
— С удоволствие, стига да имаме възможност за това.
— Разб-б-бира се, че имате възможност.
— Бебита, всъщност се обаждам да те попитам дали не би могла да ни помогнеш.
— Разбира се, моето момче. За какво става дума?
— Знаеш ли, тук сме с всички наши животни. Можеш ли да ни намериш някое място, където да ги приютим за една седмица?
Бебита весело се засмя.
— Ах! — въздъхна тя с престорено съжаление. — Какъв човек! Звъниш ми по това време само за да търсиш подслон за твоите животни? Не разб-б-бирам, мислиш ли за нещо друго, освен за животни?
— Зная, че е ужасно късно — отвърнах с разкаяние аз, — ако много скоро не намерим място, ще изпаднем в дяволски объркано положение.
— Горе главата, моето момче. Ще намеря нещо за вас. Наб-б-бери ми телефона отново след половин час.
— Чудесно! — отвърнах поободрен аз. — Съжалявам, че те безпокоя с всичко това, но няма към кого другиго да се обърна.
— Глупости, глупости, глупости, естествено, че ще се об-об-обърнеш към мен. Довиждане.
Едва се изниза този половин час и аз позвъних отново.
— Джери? Всичко е наред, намерих ви място. Един мой приятел се съгласи да пусне твоите животни в градината си. Има и нещо като гараж.
— Бебита, ти си чудесна! — възкликнах възторжено аз.
— Разб-б-бира се — отвърна тя със смях. — А сега си запиши адреса, закарай животните и идвайте на вечеря.
Ние избоботихме в повишено настроение през полуосветените улици до посочения ни от Бебита адрес. След десетина минути камионът спря. Надникнах от колата и видях две повече от шест метра високи врати от ковано желязо. Широка и застлана с чакъл алея водеше до сграда, напомняща на умалено копие на Уиндзорския дворец. Вече се канех да кажа на шофьора, че ни е докарал на друг адрес, когато вратите неочаквано се разтвориха и един приветливо усмихнат, портиер се поклони пред нашия раздрънкан камион като че беше ролс-ройс. Край едната страна на сградата се простираше някаква покрита веранда. Портиерът ни уведоми, че можем да поставим животните там. Още обзети от леко изумление, ние разтоварихме животните. Аз не можех да се отърся от съмнението, че сме попаднали на грешно място, но в края на краищата настанихме животните и преминахме колкото се може по-бързо по чакълестата алея и през железните врати, докато не се е появил разяреният стопанин.