След закуската, поднесена ни от все още разтрепераната Паула, ние се заловихме за работа и измайсторихме клетка за броненосеца. Изпълнени с оптимизъм, ние я направихме по-голяма, за да побере още няколко от тези животни, стига да ни се усмихне щастието да ги заловим. След това измъкнах малкото животно иззад куфарите. Оказа се нелека работа, защото се бе напъхало между куфарите и стената като пирон в дъска. Когато най-сетне измъкнах броненосеца, той се размота наполовина и издаде няколко свистящи звука. Всеки път, когато го докосвах по носа или опашката, той се свиваше и издаваше тихо и раздразнено сумтене. Извиках на Джеки да донесе магнетофона. Когато го включихме и поставихме микрофона на няколко сантиметра от животинчето, аз го пипнах леко за носа. То се сви бързо и безшумно на кълбо и замря на място. Никакви ласки, почуквания или драскания не успяха да го накарат да повтори този звук. В края на краищата, възмутени от неговото поведение, ние го напъхахме в клетката и го оставихме там сам да си блъска главата. Едва на следващия ден ни се отдаде възможността да запишем неговото раздразнено сумтене.
Същия следобед се появи индианецът, повел със себе си три страшно оклюмали коня. Въоръжихме се с торби, въжета и други съоръжения за ловене на животни и се отправихме на лов за оранжеви броненосци. Ние преминахме през селото на конете и около две мили яздехме по един успореден на железопътната линия път. След това конят на нашия водач се спусна по насипа отстрани на пътя по тясна и лъкатушна пътечка между гъсти бодливи храсти и разпрострели се на всички страни кактуси. На около метър над главата ми увисна едно блеснало в златистозелени тонове колибри, заобиколено от мъглявината на шеметно пърхащите му крилца, и започна да се храни от чашката на една бяла поветица. Протегнах към него ръка, в миг се раздаде силно шумолене и птичката изчезна, само фуниеобразното цвете се разклати от вятъра, причинен от пърхането на неговите крила. Горещината в този следобеден час бе непоносима. Суха, мъчителна горещина, която изсмукваше цялата влага от телата ни. Макар и защитен от широкополата шапка, през цялото време присвивах очи от ослепителния блясък на слънцето. Цикадите възпяваха навсякъде около нас слънцето с резки и пронизителни гласове и на човек му се струваше, че тези звуци не идват отвън, а се пораждат в резониращите глъбини на собствения му череп.
След малко гъстата и бодлива растителност внезапно изчезна и ние се озовахме сред огромна затревена поляна, украсена с подредени една след друга редици от огромни палми. Те издигаха мълчаливо разрошените си корони на слънцето и сенките на стволовете им се протягаха по златистата трева като райетата на тигрова кожа. Чифт чернолики ибиси с красиви черни мустаци и канелена сиво-черна перушина се разхождаха по тревата и пъхаха от време навреме дългите си сърповидни клюнове в подгизналата почва. Когато ни забелязаха, те полетяха между палмите с ниски и резки крясъци: „кронк… кронк… аркронк“. Когато стигнахме средата на поляната, забелязахме, че е разделена на две от широка и извита ивица от прекрасни светлосини цветя, прострели се като същинска река. Щом приближихме, открих, че действително това беше поток, но обрасъл толкова гъсто с тези сини водни растения, че водата не се забелязваше. Отгоре я прикриваше синята мъглявина на цветята, а отдолу прозираше блясъкът на гланцирани в зелено преплетени листа. Синият цвят изглеждаше безкрайно чист и нежен, също като че късче небе бе паднало на земята и се загнездило между кафявите стволове на палмите. Ние вкарахме конете в реката. Техните копита разкъсаха растенията и цветята и оставиха след себе си тясна пътечка от блестяща вода. Около нас кръжаха плавно черно-червени водни кончета и прозрачните им крилца проблясваха на слънцето. Когато се добрахме до противоположния бряг и отново навлязохме в сенките на палмовата горичка, аз се обърнах назад и се полюбувах още веднъж на великолепната уличка от сини цветя, пресечена от нашите следи във вид на лента от искряща вода, досущ като мълния, разсякла летния небосклон.
Ние излязохме от горещата сянка на палмите, потънахме отново сред бодливите храсти и обезпокоихме един самотен тукан. С огромен светложълт клюн, сини кръгове около очите, грижливо поддържана черна перушина и бял нагръдник той приличаше на преоблечен във вечерен костюм клоун, забравил да свали грима си. Туканът наблюдаваше нашето приближаване, въртеше глава от една на друга страна и издаваше слаби, хрипливи и свистящи звуци, също като стар и несмазан часовник, който се тъкми да бие. Един от конете изпръхтя силно, туканът се изплаши, затрака с огромния си клюн, издаде странни уплашени и скимтящи крясъци и се пъхна в гъстите клонаци.