Един ден, след като нахрани броненосците, Джеки дойде при мен, понесла на ръце един от големите мъжки. По това време те бяха толкова навикнали да се занимават с тях, че повече не се свиваха на корави топки, когато някой ги докоснеше. Джеки изглеждаше обезпокоена, докато броненосецът лежеше блажено по гръб в ръцете й и тя поглаждаше розовото му, космато коремче.
— Погледни лапите му — каза Джеки и повдигна животното да го прегледам.
— Какво им се е случило? — запитах аз и поех да огледам полухипнотизираното животинче.
— Погледни! Ходилата на задните му лапи са изранени.
— Боже Господи! Наистина. Интересно какво е правил!
— Струва ми се — каза Джеки, — че тези животни ще ни създават повече неприятности, отколкото предполагаме… те и без това ни струват повече трудности, отколкото всички останали наши животни, взети заедно.
— Как са останалите броненосци?
— Не съм ги оглеждала. Нямаше да забележа и този, ако не се беше втурнал към вратата и паднал, когато поставих съда с храната. Вдигнах го и тогава забелязах ходилата му.
Прегледахме останалите броненосци и за наш най-голям ужас открихме, че по задните си ходила имат кръгли рани, големи колкото шестпенсова монета. Единствената причина според мене се обясняваше с това, че дървените подове на клетките бяха много твърди за тях и тъй като се разхождаха много, бяха протрили нежната си кожа на задните си лапи. И така всеки ден изваждахме броненосците от Синг Синг, нареждахме ги по земята като тикви и намазвахме задните им ходила с пеницилинова паста. Налагаше се да предприемем нещо и с подовете на техните клетки. Опитах се да ги застеля с дебел пласт мека пръст. Оказа се съвсем безполезна работа. По време на храна броненосците разплискваха ужасно яденето си, после отъпкваха здраво лепкавата смес от кал и мозък и тя се втвърдяваше повече от цимент не само по пода на клетката, но и по задните им стъпала. След няколко опита открих, че най-добрата настилка се състои от дебел слой дървени трици, покрит от своя страна със слой листа и трева. Това им подейства много добре и след няколко седмици стъпалата им зараснаха и тази неприятност повече не се повтори.
На всеки обикновен човек без съмнение ще му се стори, че напразно сме положили толкова много усилия за едни малки и безинтересни зверчета, но за нас това беше голяма победа. Откриването и залавянето на някое рядко и нежно животно, настаняването, приучването му към нова за него храна, успешното преодоляване на всички заболявания, както и на редица други трудности — това са само някои от най-трудните, най-досадните и неспокойни задължения на ловеца на диви животни, но успешното им разрешаване доставя огромно удоволствие и морално удовлетворение. Животното, което понася добре своя затворнически живот, не боледува никога и яде всичко, което му се предлага, се ползва с любовта на колекционера. Хитрото, упоритото и нежното животно се възприема като предизвикателство, но колкото и трудности да създава, успехът в края на краищата носи много по-голямо задоволство.
Сбирщина от бичос
В резултат на собствените ни усилия и подпомогнати от местното мъжко население (под непосредственото ръководство на Паула) ние скоро събрахме много представители от тамошната фауна. Джеки, Рафаел и аз не подгъвахме крак по цял ден: сковавахме и почиствахме клетки, хранехме и пояхме животните, правехме звукозаписи и фотоснимки. Макар да работехме и тримата, не успявахме да се справим с цялата работа. Ща не ща реших, че се налага да наемем дърводелец, който да се заеме поне с направата на клетките. Казвам „ща не ща“, понеже имах голям опит с този род занаятчии из разните краища на света. Убедих се, че дърводелците като специална категория хора са твърде едностранчиви. Накарайте ги да ви направят врата или маса, къде повече, къде по-малко сполучливо те ще направят онова, което сте им поръчали. Наемете обаче някой дърводелец и го накарайте да ви направи няколко различни клетки за животни — неговото умение начаса ще отиде по дяволите. Докато го научите на елементарните условия за правенето на клетки, настъпва време да си заминавате. Ето защо изпълнен с лоши предчувствия, помолих Рафаел да възложи намирането на дърводелец на Паула. Дърводелецът ни се представи още на следния ден: нисък, пълен човек с безизразно като на риба лице. Той ни съобщи с хриплив глас, че го наричали Анастасий. Около половин час втълпявах на Анастасий от какво имаме нужда, после му връчих един дървен сандък и му казах да направи от него клетка за птици. За кратко време се убедихме, че Анастасий притежава два изключително неприятни навика: първо, подсвиркваше си силно и фалшиво през време на работа, и второ, явно смяташе, че пироните са одушевени същества, обладани от някакъв зъл дух. Той заковаваше всеки пирон с поредица от страхотни удари, които кънтяха във въздуха дълго, след като главичката на пирона потъваше в дъската. След това спираше и оглеждаше внимателно пирона с крайчеца на очите си, като че очакваше да се измъкне от дървото. Пиронът си стоеше неподвижно на мястото, но Анастасий забелязваше някое едва доловимо движение, подскачаше напред и започваше да нанася опустошителни удари с чука дотогава, докато не се убедеше, че пиронът е престанал да се съпротивлява. След всеки „убит“ по този начин от него пирон той ознаменуваше своята победа със силно и фалшиво подсвиркване. Анастасий се труди върху първата клетка в продължение на два часа и когато нетърпима болка цепеше вече главите ни, ми представи за оглед своето произведение.