Един ден разрязвах някакъв гнил дънер за кълвача и открих няколко скрити под кората големи и сочни хлебарки. Помислих, че мога да нагостя Кай с тях, затова ги улових и й ги занесох. Просната блажено със затворени очи и полуотворена уста върху пода на клетката. Кай правеше слънчеви бани. След като я повиках, тя се събуди, приседна и замига пред мен, все още замаяна от съня. Отворих вратата на клетката и подхвърлих вътре най-голямата и най-подвижна хлебарка, като си мислех, че ще и бъде забавно сама да я улови. Все още полусънна Кай забеляза, че пуснах нещо живо в клетката и не прояви никакъв интерес към него. Тя изчезна моментално в своята спалня, а хлебарката започна да се разхожда бавно из клетката и да размахва неуверено мустачки. След малко Кай надникна внимателно през вратата на своята спалня да поразгледа по-внимателно онова, което й бях донесъл. Тя оглеждаше подозрително хлебарката и по цялата й муцунка, както винаги в моменти на нервна възбуда, се виждаха само двете й огромни очи. След известно размишление Кай реши, че насекомото не само е безопасно, но вероятно ставаше и за ядене, затова слезе долу, приседна до хлебарката и започна да я наблюдава отблизо. Хлебарката малко се поразходи, после спря и реши набързо да се поизмие и пооправи. Кай седеше с лапи върху стомаха и съсредоточено я наблюдаваше. След това протегна внимателно лапа и чукна изящно с пръст хлебарката по гърба. Тя моментално се стрелна като обезумяла по пода, а Кай подскочи уплашено назад и избърса набързо лапа в гърдите си. Като движеше с бясна скорост крака и мустачки, хлебарката достигна предната стена на клетката и започна да пълзи навън през телената мрежа. Кай се хвърли с пронизително цвъртене напред и се опита да я сграбчи, но беше вече късно. Аз хванах хлебарката и я пуснах отново в клетката. Този път Кай не се отдели от нея, почукваше я по гърба и след това душеше пръстите си. Най-сетне реши, че въпреки отблъскващата й външност хлебарката можеше да се яде. Кай затвори очи, с изражение на отчаяна решимост я сграбчи с двете си лапи и така я натисна в уста, че трептящите крака на насекомото останаха да стърчат навън като мустаци на морж. Оттогава убивах хлебарките и тогава й ги давах, защото Кай събираше дълго време кураж, преди да ги хване, и те винаги успяваха да се измъкнат през мрежата.
Когато разбра, че има собствена спалня, в която можеше да се пъхне в трудни минути, Кай се опитоми много, стана по-доверчива и дори ни позволи да я милваме. Джеки вземаше късче банан или няколко зрънца грозде, стискаше ги в шепа и я подаваше на Кай. Тя слизаше от спалнята си, сядаше и започваше сериозно да разтваря пръст по пръст шепата на Джеки, докато се добереше до лакомството. След като започна да яде всеки ден много плодове и насекоми, както и две купички мляко с витамини и сурови яйца, Кай скоро надебеля, а козината й стана лъскава и гъста. Когато я погледнеше, човек трудно можеше да познае предишната наплашена и жалка маймунка, каквато беше. Заслугата за това принадлежеше на Джеки, защото Кай я обичаше повече от мен. Джеки имаше задачата да я чисти и храни, да изостря апетита й с разни лакомства, както и да играе с нея, за да не й е скучно. Трябва да заявя (без никакво славолюбие, още повече, че не бе моя заслуга), че в нито една зоологическа градина нямаше по-красива дурукули, когато я заведохме в Англия.
Кай царуваше безпрепятствено за известно време в лагера, но един ден пристигна друго животно, с което се наложи да дели своя трон. Когато изтърсиха от кошницата нашето ново попълнение, то приличаше на много мъничко и много пухкаво кученце с черно-бели колелца на опашката. По известна само на него причина, то носеше черна маска, зад която ни наблюдаваха две замислени и малко тъжни кафяви очи. То стоеше върху необикновено големите си и много плоски стъпала и приличаше на опечален разбойник, изгубил пистолета си. Забелязахме, че има розови ходила с дълги и тънки артистични пръсти. Това бе малка ракоядна миеща мечка, която скоро след това решихме да наречем Пух, поради много близкото й сходство с прочутото мече, носещо същото име. Ние й дадохме името още на следната сутрин, когато отидохме да почистим клетката й.