Пристигнахме в Уахо към седем и половина. Линията излезе от гората на огромно поле, върху което тук-там проблясваше вода. В тревата край железопътната линия се хранеше ято дребни папагалчета с яркозелена перушина и катранено черни глави и клюнове. Когато преминахме край тях, те излетяха и закръжиха с пронизителни крясъци във въздуха, а телата им преливаха от цветни отблясъци. Линията завършваше на неголяма кална площадка. Оказа се най-обикновено селище на Чако, с дълга, ниска и боядисана с вар сграда за управителя на фермата и порутени хижи, изградени от стволове на палми, за работниците. Аутовиата изпухтя важно, изскърца и спря. Показа се управителят Фернандес и закрачи през цяло море от кал да ни посрещне. Беше висок и силен човек с красиво лице монголски тип и чудесни зъби. Той имаше изискани маниери и ни посрещна така, като че бяхме царски особи. Въведе ни във всекидневната на своя дом и накара дребничката си смугла жена да ни приготви мате с мляко. Докато пиехме гъстото, сладко и малко противно питие, аз разтворих моите книги и рисунки върху масата и с преводаческите усилия на Рафаел завързах разговор с Фернандес за местната фауна. Той разпозна веднага животните, към които проявявах интерес, и обеща да направи всичко възможно за тяхното залавяне. Той ни съобщи, че в района се въдели много ягуари и оцелоти, дори преди седмица един ягуар убил няколко крави. Независимо от всичко били много хитри и трудни за залавяне. Фернандес обеща да постави на подходящи места капани и в случай на успех да ни извести веднага. Когато го разпитах за по-дребните животни — жаби, крастави жаби и гущери, — по лицето му се разля подкупваща усмивка и ни посъветва да прескочим към края на фермата, където разчиствали част от гората. Там, каза ни той, се срещали колкото искаме дребни бичос. Докато изпием набързо питието си, Фернандес повика двама индианци и всички заедно се отправихме на лов за дребни бичос.
Ние закрачихме по тясна и кална пътечка, промъкваща се на зигзаг из високата трева, от която излитаха облаци комари, и преминахме край кошарата за клане на животни, голяма около двеста квадратни метра площадка, оградена с ограда от палмови трупи. Оградата беше украсена от същински фриз от черни лешояди, накацали в обичайната, малко изгърбена и заплашителна поза, търпеливо очакващи поредното клане. От тях се излъчваше огромна самоувереност. Макар и да минавахме на около два метра от тях, те дори не помръдваха от местата си, а ни измерваха с погледи и ми приличаха на позастарели собственици на погребални бюра. Ние следвахме Фернандес около половин миля по пътечката, след което полянката свърши и пътечката навлезе в гората. Тук се натъкнахме на група индианци, които изсичаха бодливите храсти с мачете. Те разговаряха на висок глас и се смееха, а огромните им сламени шапки се поклащаха тук-там из шубраците като живи гъби. Фернандес повика индианците и им обясни от какво се интересуваме. Те ни огледаха срамежливо и се усмихваха един на друг. После един от тях се обърна към Фернандес и посочи голям повален ствол, полускрит в шубраците. Фернандес предаде думите на индианеца на Рафаел, който от своя страна ми ги преведе.
— Индианецът казва, че са открили змия, Джери, но избягала бързо и сега се намирала под поваления ствол.