— Окаже ли се, че имат домашни животни, не се хвърляй, за Бога, към тях с радостни крясъци. Тогава моментално удвояват цената — каза тя.
— Добре, добре, няма — обещах аз.
— Преди няколко дни ти постъпи точно така с онази птица. Ако не й се бе възхищавал така, очевидно можехме да я вземем на половин цена. Най-добре е да се правиш, че не те интересува нищо от онова, което притежават.
— Струва ми се, че тук едва ли ще намерим нещо отвърнах аз и огледах полуразрушените бараки.
Ние преминавахме бавно от къща в къща и Фернандес обясняваше на мъжете какво търсим. Те се смееха и си разменяха думи, после обещаваха да ни уловят по нещо, но така или иначе домашни животни нямаше. Пред една къща се разприказвахме с нейния собственик — неприятен брадясал мъж, който надълго и нашироко ни заразказва за ягуарите, когато от вратата на неговия дом се показа някаква животинка и изскочи с тропот навън. Зърнах я с крайчеца на очите си и в началото помислих, че е куче. В следващия миг Джеки издаде пронизителен писък, обърнах се и видях, че е прегърнала малка, осеяна с петънца сърничка, която я наблюдаваше подозрително с големите си тъмни очи.
— Погледни я само… нали е много сладка? — разкрещя се тя, без да се съобразява с това, че собственикът на сърничката се намираше на две крачки от нея. — Прелестна е, нали? Погледни й само очичките… Непременно трябва да я купим. Мислиш ли, че ще ни я продадат?
Погледнах собственика на животното, забелязах блясъка в очите му и въздъхнах.
— След като се убеди в твоето безразличие към прелестите на животното, струва ми се, че страшно му се иска да го продаде — изрекох горчиво аз. — Рафаел, попитай го, моля те, колко иска за животното.
Собственикът ни убеждаваше цели десет минути за голямата си привързаност към сърничката, колко му било трудно да се раздели с нея и назова такава цена, от която ни се замая главата. Половин час по-късно цената значително се понижи, но все още превишаваше значително действителната стойност на животното. Джеки мълчаливо ме наблюдаваше.
— Виждаш ли — казах отчаяно аз, — той иска двойно повече, отколкото струва това мискинче. Щяхме да го купим за четвърт цена, ако не бе започнала от самото начало да се лигавиш с него.
— Не съм се лигавила — отвърна с искрено възмущение Джеки, — исках само да насоча вниманието ти към него.
Занемях пред това чудовищно твърдение. Заплатих, без да пророня и дума на човека, и се отправихме към железопътната линия. Джеки притискаше сърничката към гърдите си и говореше гальовни думи в направените й като че от коприна уши. Когато седнахме в аутовиата, шофьорът се приведе напред и погали усмихнат сърничката.
— Lindo — каза той, — muy lindo bicho.
— Lindo означава „красиво“, нали? — попита Джеки.
— Точно така — отвърна Рафаел. — Защо питаш, Джеки?
— Защото си мисля, че това е много подходящо име за животното.
И така ние нарекохме сърничката Линдо (Красавица). Тя се държеше крайно благоприлично, душеше с интерес всичко в аутовиата, после приближи Джеки и потърка в нея влажното си черно носле. При първия тласък на аутовиата след потеглянето сърничката реши, че този начин на пътуване не й харесва и се хвърли стремително към страничната преграда на нашето превозно средство. Тя се просна върху нея и тъкмо да скочи върху линията, успях да я сграбча за задните крака и да я дръпна обратно вътре. Линдо започна яростно да се съпротивлява, размахваше острите си малки копитца и издаваше продължителни и пронизителни крясъци. Изключително трудно е да се справи човек с изплашена сърничка. Необходимо е да я държите за задните крака, защото рита яростно с тях и може да ви нанесе сериозни наранявания с острите си копитца. От друга страна, задните крака са много нежни, държите ли ги много здраво, има опасност да ги счупите. След около пет изнурителни минути успяхме да усмирим Линдо, след което свалих ризата си и я завих така в нея, че дори да продължаваше да буйства, нямаше да навреди нито на себе си, нито на нас. Видът на увитата в ризата сърничка забавляваше толкова много шофьора, че той едва не обърна аутовиата на един остър завой.