— Според мене не трябваше да го залавяте — каза Джеки. — Изглежда ми ужасно скучна птица.
Джеки не бе права. Независимо от своя изключително раздразнителен и избухлив характер, дърдавецът се оказа птица с ярко изразена индивидуалност и за кратко време стана една от любимките ни в лагера.
Скоро установихме, че дърдавецът се придвижва почти по същия необикновен и смешен начин като кариамите. Той спираше на едно място, навеждаше ниско глава и като че подобно на късоглед и дългурест учител надничаше през отвора на ключалката с надеждата да спипа най-сетне на местопрестъплението своя немирен клас. След това удовлетворен от видяното той се изправяше, разтърсваше три-четири пъти късата си заострена опашка и поемаше със ситни крачки към следващата въображаема ключалка. Този навик да тресе непрестанно опашка му спечели подходящото, но неприятно име Тръсниопашко. Той използваше без ни най-малко колебание своята наподобяваща копие човка и се нахвърляше яростно върху ръката на всеки, който почистваше неговата клетка. Това задължение се превърна в кръвопролитие и тежко изпитание. Спомням си, че в деня на неговото залавяне поставих в клетката му голяма тенекиена кутия от цигари, напълнена с вода. В момента, в който тенекиената кутия се оказа в клетката, Тръсниопашко подскочи напред и я удари с човка. За наше най-голямо изумление човката премина през тенекията като игла през плат. Той започна да танцува из клетката с тенекиената кутия на човката и мина доста време, преди да успея да го уловя и да я сваля. Ние държахме Тръсниопашко в клетка с дървена решетка. През цялото време той надничаше през нея, изпълнен с надежда, и сегиз-тогиз издаваше едно стържещо „арррк“, изпълнено със заплашителни нотки в гласа.
В клетката на Тръсниопашко живееше и една от любимите птици на Джеки, която за най-голяма нейна досада аз кръстих Дракула още на първия ден след нейното пристигане. Това бе голям колкото гълъб ибис с голо лице, набити крака с телесен цвят и дълъг закривен клюн със същия цвят. Траурно черна перушина покриваше цялото му тяло, с изключение на мястото около очите и основата на клюна, където се виждаше гола бледожълта кожа. От това голо място надничаха две малки, кръгли и печални очи. Дракула беше много изтънчена по отношение на храната и не близваше поднасяното й месо, ако не е накълцано на микроскопични парченца и накиснато във вода. Ако към тази смес се прибавяше малко суров мозък, тя изпадаше във възторг, потапяше клюн в храната, потракваше с него и издаваше тихи и доволни писукания. Дракула беше благородна и мила птица, но в злорадството, с което поемаше кървавата смес от мозък и месо, прозираше нещо зловещо, също като развеселен върколак, току-що открил пресен гроб.
Друга обожаваща мозъка птица беше черноликият ибис, когото накратко наричахме Чли. Той живя известно време, като се прехранваше само с месо. Веднъж реших да му устроя гощавка и примесих в месото малко мозък. Чли не би могъл да има възможността да опита този деликатес по време на своя свободен живот, но се нахвърли върху него така, като че бе любимата му храна. За съжаление той реши веднага, че месото е твърде груба и неподходяща за него храна и при всяко хранене настояваше гласовито за мозък. Докато, както казах, Дракула бе изтънчена по отношение на храната, Чли не спазваше никакво благоприличие. Той предпочиташе да застане колкото се може по-близо до съда за хранене (за предпочитане дори в самия съд) и да наплеска не само себе си, но и цялата клетка с парченца мозък подобно на развеселен участник в карнавал, който разпръсква щедро конфети и крещи силно и победоносно: „аррр-онк“ с препълнен клюн.
Веднъж седмично Тръсниопашко, Дракула и Чли имаха рибен ден, за да не отвикнат от обикновената за тях храна. Организирането на този ден се оказа трудна работа, защото на никого в Чако и през ума дори не минаваше да се залавя с ядене на риба, ето защо тя не се намираше дори на местния пазар. Рано сутрин ние се отправяхме към реката, въоръжени с дълги и дебели върви и страшни на вид въдици, пригодени като че за ловене на акули. На половин миля под селото се намираше стар пристан, отдавна вече неизползван от никого. Проядените му от червеи греди гъмжаха от паяци и разни други насекоми и почти се губеха от погледа, загърнати от лъскавите листа на различни пълзящи растения, украсени с розови цветове с формата на фунийки. Пристъпвайки внимателно от греда на греда, за да не изплашим огромните обагрени в електрик оси, които строяха гнезда из тези места, ние се добирахме до останките на малкия надвиснал над тъмните води пристан, чиито разклатени колове се украсяваха от листа на водни лилии. Ние присядахме на края, слагахме стръв на въдиците и ги хвърляхме в тъмните води. Това едва ли можеше да се нарече риболов, тъй като реката кипваше от пирани и за кратко време към окървавеното късче месо за примамка се устремяваше истинска въртележка от риби, които се боричкаха помежду си коя да се хване по-напред на въдицата. Това в никакъв случай не би могло да се нарече спорт, защото не съществуваше абсолютно никакво съмнение по отношение на крайния резултат. Тези риболовни излети ни даваха възможност да поседим на края на пристана и да се любуваме на великолепните извивки на потеклата на запад река. Залезите бяха толкова величествени, че дори облаците комари около нас не можеха да помрачат удоволствието, което изпитвахме.