В почти всяка книга за Южна Америка на едно или друго място (а в някои книги и във всяка глава)читателят се натъква на анаконди. Те обикновено са дълги от тридесет до четиридесет — петдесет метра, независимо от факта, че най-голямата и официално измерена анаконда е дълга около десетина метра. Влечугото неизменно напада и в продължение на три-четири страници героят се гърчи в мощните му прегръдки, докато успява да я застреля с верния си револвер или пък някой от верните му индианци я пробожда с копие. С риск да бъда взет за шарлатанин или за необикновено скромен човек аз съм длъжен да опиша моята собствена схватка с анакондата.
Ще започна с това, че анакондата се нахвърли доста вяло върху мене. Тя въобще не се канеше да ми дава урок по борба на живот и смърт. Чисто и просто се хвърли напред с отворена уста, изпълнена със слабата надежда, че ще се изплаша и ще я оставя на спокойствие, за да може храносмилателните й сокове да подновят своята дейност върху погълнатото пиле. След като направи този жест и защити създадената за нейния род слава за свирепост и войнственост, тя се сви на здрав възел под храста и остана да лежи там, като от време на време съскаше тихо и малко печално на самата себе си. Имах крайно голяма нужда от пръчка, но най-близката група храсти стоеше доста далеч от мене, а се страхувах да я изоставя. На няколко пъти размахах чувала, изпълнен с надеждата, че анакондата ще го захапе и ще закачи зъбите си в него — метод, многократно и с голям успех използван от мене. Тя обаче пъхна глава под намотките на тялото си и засъска още по-силно. Реших, че някой трябва да ми помогне, като отвлече вниманието й, затова се обърнах, замахах като обезумял с ръка на нашия водач, застанал с конете в средата на блатото. Отначало не му се искаше да се доближи и само махна приветливо с ръка, но когато разбра, че ми стана неприятно, той бутна напред конете и зацапа през водата към мене. Обърнах се отново и едва успях да забележа отдалечаващата се опашка на яростната, внушаваща смъртен страх анаконда, която се пъхаше бързо в тревата. Нямаше друг изход. Пристъпих напред, сграбчих върха на опашката и я изтеглих отново на открито.
И сега съгласно правилата анакондата трябваше да увие моментално мускулестото си тяло около мен. В действителност тя се нави отново на кълбо и издаде тихо и жално съскане. Нахлузих бързо чувала върху главата й и я сграбчих за врата. С това приключи всичко. До пристигането на водача анакондата лежеше спокойно, помръдваше от време на време опашка и тихо съскаше. Повече неприятности от змията ми създаде всъщност водачът, тъй като въобще нямаше желание да ми помогне, а твърде трудно е да спориш с някого, когато стискаш в ръце огромна змия. Най-сетне успях някак си да го убедя, че няма да допусна змията да му направи нищо лошо и тогава той взе един чувал и го отвори, а аз вдигнах змията и я натиках вътре.
— Успя ли да направиш хубави снимки? — попитах Джеки, когато се върнахме при каруцата.
— Струва ми се, че да — отвърна тя, — макар и да снимах през истинска мъгла от комари. Много ли те затрудни змията?
— Не, тя се държа къде-къде по-добре от нашия водач.
— Голяма ли е? През визьора ми се стори огромна. Помислих, че няма да можеш да се справиш с нея.
— Не е чак толкова голяма. Със средни размери е. Струва ми се да е около два метра и половина, но може да е и по-къса.
Каруцата и конете се придвижваха уморено през блатото. Върху листата на водните растения вече падаха розовите отблясъци на залязващото слънце. Небето над нас се изпълни с огромни ята черноглави папагалчета, обхванати от истерия, което като че им се случва винаги преди лягане. Те летяха насам-натам на големи и неподредени групи и издаваха силни и пронизителни крясъци, а в това време слънцето се спускаше в лимоненожълта мъглявина зад облаците. Върнахме се в къщи в осем часа, уморени и със сърбящи от изпохапалите ни комари тела. След като си взехме по един душ и похапнахме, отново се почувствахме хора. Бухалът — пигмей изяде четири тлъсти жаби, като се нахвърляше отгоре им с любопитни и възторжени слаби крясъци, подобни на меките цвъртения на новородено щурче. Анакондата смилаше унесено храната си и не възрази ни най-малко, когато я измерихме. Дължината й беше точно два метра и седемдесет и три сантиметра.