Птиците единодушно ненавиждаха нашия малък мравояд. Според мене неговият дълъг и тънък нос им приличаше малко на змия и това никак не им харесваше. Веднъж откъм сектора на птиците долетя страшен шум. Отправих се нататък и видях Сара. Успяла да избяга от своята клетка, тя сега бе пъхнала нос през решетките на клетката на кариамите, към които изпитваше някаква привързаност. Кариамите не споделяха нейните приятелски чувства и крещяха пронизително за помощ. Когато чу гласа ми, мравоядът изгуби всякакъв интерес към кариамите, затича се с разкривени крачки към мене, изкачи се по крака до врата ми и се настани блажено на него.
Когато в Чако започнаха зимните дъждове, Сара бе прекарала вече няколко седмици с нас. Настана време да се замисляме как ще пропътуваме хилядата и повече мили до Буенос Айрес, откъдето трябваше да вземем парахода. Преди заминаването ни оставаше да свършим още една сериозна работа — да довършим нашия филм. Бях решил да не снимам животните от нашата сбирка до последните дни на престоя ни, тъй като тогава щяхме да разполагаме с по-голям избор на „звезди“. Ето защо запазих последните три седмици от престоя ни в Чако само за снимки. След тяхното завършване възнамерявах да отпътуваме надолу по реката до Асунсион. Такъв план си бяхме начертали, но точно тогава се разрази бурята.
Една сутрин Паула ни поднесе чая страшно развълнувана и започна да говори толкова несвързано, че дълго време не разбирах за какво всъщност става дума. Когато накрая разбрах, аз се смях дълго и от сърце.
Все още сънлива, Джеки пожела да разбере какво толкова ме е развеселило рано-рано сутринта.
— Паула казва, че в Асунсион избухнала революция — едва отвърнах от смях аз.
— Наистина ли? — попита Джеки и също се засмя. — И дума да няма, Паула оправдава своята репутация.
— Чудно ми е дали парагвайците знаят кой ги управлява, те толкова често сменяват своите управници — продължих аз с веселата самонадеяност на човек, който смята своите съотечественици твърде студенокръвни, за да хабят напразно куршуми или проливат кръв по политически причини.
— Надявам се, че това няма да ни попречи? — запита Джеки, като посръбваше замислено чая си.
— Разбира се, че няма! Революцията вероятно ще приключи за няколко часа, знаеш как ги вършат тези работи. У нас се сражават на футболното поле, а тук правят революции. Няколко изстрела и всички ще бъдат доволни. Във всеки случай ще отида до селото да разбера нещо ново от радиостанцията.
Пуерто Касадо се гордееше с такъв удивителен разкош, като малката си радиостанция, с която поддържаше връзка със столицата. С нейна помощ ние изпращахме съобщения до Асунсион за необходимите ни продоволствия и ги получавахме с поредния параход.
— Ще отида след закуска — казах аз, — но няма да се учудя, ако всичко вече е свършено.
За съжаление жестоко се лъжех.
Гърмящи змии и революция
След закуска отидох до радиостанцията и запитах радиста дали знае кой отбор е постигнал победния гол за революцията. С блеснали очи и оживени жестикулации той ми съобщи последните новини и аз моментално разбрах, че положението никак не е забавно. В Асунсион всичко било обърнато с главата надолу и из целия град се водели улични боеве. Главният център на битката се намирал близо до полицейското управление и военното училище, където бунтовниците обсадили правителствените войски. Още по-сериозно се оказало обстоятелството, че бунтовниците завладели летището и извадили от строя всички самолети, като чисто и просто демонтирали някои от най-важните им механизми. Най-лошата за нас новина се оказа тази, че бунтовниците контролирали реката и параходните съобщения щели да се възстановят едва след приключване на революцията. Тази новина ме потресе, защото единствено по реката можехме да превозим животните до Буенос Айрес. Радистът освен това, ми съобщи, че направил опит да се свърже с Асунсион, но не получил никакъв отговор, очевидно всички се били изпокрили, а може и да били избити.
Върнах се в къщи и съобщих новините на Джеки. Ние бяхме напълно неспособни да се справим с това положение. Паспортите и по-голямата част от парите ни се намираха в столицата, а без тях не можехме да направим нищо. Докато пиехме чай и обсъждахме нашето трудно положение, Паула се въртеше наоколо, съчувстваше ни искрено и от време на време правеше по някоя благонамерена бележка, която ни притесняваше още повече. Когато се опитах да погледна по-оптимистично и предположих, че след няколко дни било правителствените сили, било бунтовниците ще удържат победа и това ще облекчи положението, Паула възрази гордо, че в Парагвай никога не е имало толкова кратки революции; последната например продължила цели шест месеца. Този път, предположи добронамерено тя, можело да се наложи да поживеем половин година в Чако. Това щяло да ни даде възможност да попълним значително нашата сбирка. Без да обръщам внимание на думите й, аз изразих надеждата, че престрелките скоро ще стихнат, животът отново ще потече нормално и тогава ние ще отплаваме с някой речен параход за Буенос Айрес. Паула прекъсна полета на моята фантазия със забележката, че по време на последната революция бунтовниците по някакви понятни само на тях тактически съображения потопили всички речни съдове и така объркали не само силите на правителството, но и своите собствени.