— Е, добре — каза най-сетне Джеки, когато употребихме всички възможни епитети, — кои животни да пуснем?
— Каза да пуснем всичките — отвърнах аз.
— Но това е невъзможно! — възпротиви се Джеки. — Не можем да пуснем всички. Някои от тях ще загинат буквално две минути след като ги пуснем на свобода. Ще вземем някои с нас дори да се наложи да оставим тук всичките си дрехи.
— Слушай, дори да пътуваме голи, не бихме могли да вземем повече от три-четири от най-малките животни.
— Все пак по-добре да вземем три-четири, отколкото нищо.
От гърдите ми се отрони тежка въздишка.
— Нека бъде както ти искаш. Все пак остава въпросът кои животни да пуснем и кои да вземем с нас?
Седнахме и се замислихме.
— Във всеки случай трябва да вземем Сара — промълви най-сетне Джеки. — В края на краищата тя е съвсем мъничка и без нас едва ли ще оживее.
— Да, трябва да я вземем, разбира се… но тя е дяволски тежка, не забравяй това.
— После, Кай — продължи увлечената в своята спасителна дейност Джеки. — Не можем да го оставим… също и бедния малък Пух. Те са толкова питомни, че ако ги пуснем, ще отидат при първия срещнат човек и могат да заплатят това с главата си.
— Непременно трябва да вземем чифт оранжеви броненосци, те са твърде редки животни, за да ги оставям тук — изрекох бодро аз, — ах, да, също и рогатите жаби, както и онези черните, чудноватите.
— Кукувиците също — продължи Джеки — и сойките… и те са твърде много опитомени, за да ги оставяме на произвола на съдбата.
— Почакай малко — прекъснах я аз и внезапно се опомних, — ако продължаваме така, ще трябва да вземем цялата дяволска колекция, тогава за нас няма да остане място в самолета.
— Уверена съм, че тези няколко няма да натежат чак толкова много — възрази убедително Джеки, — а и ти можеш да им сковеш клетки за из пътя, нали?
— Разбира се. Ще се опитам да ги направя дори само от телена мрежа.
Силно ободрени от мисълта, че може би ще ни се отдаде възможност да спасим поне няколко от събраните от нас животни, ние запретнахме ръкави да се подготвим за отпътуване. Джеки се зае да опакова бързо вещите ни, които раздели на две групи: вещи, които трябваше да вземем с нас, и вещи, които спокойно можехме да оставим. Към първата група спадаха магнетофоните, филмите и др., а към втората — дрехите, пешкирите, мрежите, капаните и т.н. Въоръжен с ножици, тел и руло тънка мрежа, аз се заех да направя леки, но все пак достатъчно здрави клетки, в които животните ще могат да стигнат до Буенос Айрес. Работата се оказа доста трудна, тъй като на металната мрежа трябваше да се придаде съответната форма, да се „обшие“ с тел, след което да се подгънат всички остри върхове. След два часа работа успях да измайсторя една доста просторна клетка за Сара, но си изподрасках целите ръце.
— Как върви работата? — попита Джеки, след като се появи с чашка дългоочакван чай.
— Прекрасно! — отвърнах аз и огледах окървавените си пръсти. — Също като че излежавам смъртна присъда в Дартмур. Бас държа, че каторжният труд е детска залъгалка в сравнение с това, което върша.
Аз продължих да си разранявам ръцете, а Джеки вземаше готовите клетки и с помощта на голяма игла ги обвиваше с чували. Към десет часа същата вечер разполагахме с достатъчно клетки за онези животни, които възнамерявахме да вземем с нас. Клетките се оказаха много леки, тъй като ги направихме само от чували и телена мрежа, но в същото време достатъчно топли и здрави. Те естествено не бяха кой знае колко просторни, но животните можеха спокойно да прекарат двадесет и четири часа в тях. Най-тежка се оказа клетката на Пух, но като познавах разбойническите му наклонности да се вмъква и измъква от клетката, принудих се да използвам за нея дървен материал. Изморени и потиснати, ние едва се добрахме до леглата си.
— Утре започвам да пускам животните — казах аз, когато угасих светлината, и почувствах, че това ще ми бъде много неприятно.
На следната сутрин непрестанно отлагах пускането на животните, но в края на краищата не можех да намеря никакви други оправдания за това забавяне. Първо пуснах тигровия воден бик; неговото крило зарасна напълно и това заедно с отвратителния му характер ме караше да не изпитвам никакво угризение на съвестта дали ще съумее да се погрижи сам за себе си. Измъкнах го от клетката, без да обръщам внимание на силните му протести, отнесох го до края на малкото, граничещо с лагера блато и го поставих на едно дърво. Той остана на клона, заклати се насам-натам като пиян и започна да издава силни и учудени крясъци. Следващата по списък беше Дракула, ибисът с голото лице. Когато я носех към блатото, тя цвъртеше възбудено, но веднага щом я поставих във високата трева и си тръгнах, тя изкряска разтревожено и се спусна след мене. Хванах ибиса с ръце, върнах го отново при блатото и тръгнах обратно към къщи, а той не преставаше да издава истерични крясъци за помощ.