На лов за нанду
Селото Монастерио се намира на около четиридесет мили от Буенос Айрес и ние отпътувахме за него с влака. Когато последните пооредели къщи на столицата останаха зад нас, от двете страни на релсите се ширнаха безкрайните простори на пампата, блеснали от капките на утринната роса. По продължение на железопътната линия растеше широка ивица поветица с яркосини и нагъсто израснали цветчета, които скриваха почти напълно листата с форма на сърца.
Монастерио се оказа малко селце, напомнящо бутафорно селище в Холивуд, предназначено за снимане на уестърн. От двете страни на кална улица, набраздена от дълбоки коловози и следи от конски копита, тук-там се издигаха правоъгълни къщи. На ъгъла се намираше селският магазин с пивница, рафтовете на който гъмжаха от всевъзможни стоки — от цигари до джин и от капани за мишки до груб памучен сиво-кафяв плат. Пред магазина стояха завързани няколко коня, собствениците на които си бъбреха вътре на чашка. Това бяха възниски и яки мъже със загорели и сбръчкани от слънцето лица, тъмни като катран очи и огромни, пожълтели от тютюна викториански мустаци. Носеха типичното за пеоните облекло: нагърчени черни полуботуши с малки шпори, бомбачас — широки панталони, спускащи се върху ботушите като панталони за голф; ризи, които наподобяваха блузи и завързани на вратовете разноцветни шалчета. Върху главите си носеха малки черни шапки с плоски дъна и обърнати нагоре над челата периферии, които се придържаха за главите им с помощта на еластична лента, минаваща през тила. Отстрани на широките им кожени колани, накичени със сребърни венчета, звезди и разни други украшения, висяха къси, но удобни ножове.
Когато влязохме в магазина, пеоните се обърнаха към нас и ни заоглеждаха с интерес. В отговор на нашето приветствие, произнесено на лош испански език, те се усмихнаха широко и отвърнаха вежливо. Аз купих цигари и ние се повъртяхме около магазина в очакване на Карлос и Рафаел. Не след дълго се чу дрънчене на конска сбруя и чаткане на копита и на пътя се показа малка двуколка. В нея седяха нашият бивш преводач и неговият брат Карлос. Рафаел ни поздрави възторжено, очилата му засвяткаха като светлините на фар и веднага ни представи на своя брат. Карлос беше по-висок от Рафаел и на пръв поглед изглеждаше дори по-едър от него. В бледото му и спокойно лице с малки тъмни очи и лъскава черна коса имаше нещо азиатско. Докато Рафаел подскачаше около нас като развълнувано петле и бърбореше бързо и неразбрано, Карлос натовари спокойно и методично нашия багаж в двуколката, после приседна и зачака търпеливо да се качим в нея. Когато най-сетне се наместихме, той плесна отзад конете с поводите, подвикна им ласкаво и двуколката затрополи надолу по пътя. Около половин час пътувахме по прав като конец път, пресичащ огромни затревени простори. Тук-там пасеше по някое стадо от стотина глави добитък, потънало до колене в тревата, а над тях кръжаха дъждосвирци със заострени черно-бели крила. В изпълнените с вода и сочна зеленина крайпътни канавки се хранеха малки ята гъски, които изпляскваха с крила и се вдигаха във въздуха при нашето преминаване. След малко Карлос посочи напред. Сред зелените палми тъмнееше горичка, наподобяваща черен остров.
— Това е Секунда — каза той и ни се усмихна, след десетина минути ще бъдем там.
— Надявам се, че ще ни хареса — отвърнах шеговито аз.
Рафаел се обърна към мен и ме погледна зад очилата с разширени от учудване очи.
— Господи! — възкликна той ужасен от миналата през главата ми мисъл. — Разбира се, че ще ти хареса, Джери. Та Секунда е нашата естансия!
Секунда беше дълга, ниска и боядисана с вар сграда, разположена елегантно между огромно езеро и гъста гора от евкалипти и ливански кедър. От задните прозорци се откриваше изглед към спокойните сиви води на езерото, оградено от зеления ръб на пампата. Предните прозорци гледаха към английски парк с обрасла в трева алея, оградена от двете страни с подстригани храсти и с малък кладенец, почти задушен от папрат и мъх. Тук-там между ъглите на геометрично разположените цветни лехи на светлината пламтяха купища окапали по земята портокали, а в сянката на кедрите проблясваха слабо неясните очертания на статуи. По езерото плаваха ята лебеди с черни шии. Те приличаха на ледени блокове, разпръснати безразборно върху стоманено сивата повърхност на водата. Между тръстиките като розови петна на зелен фон се хранеха безброй лопатарки. Над кладенчето в прохладата на градината пърхаха колибри, а между портокаловите дървета и по алеята се разхождаха важно и с изпъчени гърди лещарки. Из цветните лехи кълвяха припряно и потайно дребни сиви гълъби с бледоморави очи. В това откъснато от света ъгълче цареше мир и тишина, нарушавана единствено от отривистите крясъци на лещарките или мекото пърхане на крилата на дребните гълъби, когато политаха нагоре към евкалиптовите дървета.