След като се настанихме и разопаковахме багажа си, ние се събрахме в столовата, за да обсъдим плана на по-нататъшните ни действия. Преди всичко ми се искаше да заснемем на филм нандуто — южноамериканският роднина на африканския щраус. Секунда беше една от малкото естансии в близост до Буенос Айрес, в която все още се срещаха диви стада от тези големи птици. Разговарях по този въпрос с Рафаел още в Буенос Айрес и сега го попитах дали има някаква възможност да открием такива стада и да ги снимаме.
— Не се безпокой — успокои ме Рафаел. — Всичко сме уредили с Карлос.
— Да — отвърна Карлос, — днес следобед тръгваме да търсим нанду.
— Може би ти се иска да заснемеш как пеоните ловят нанду, а? — попита Рафаел.
— А как ги ловят?
— По старинен начин, с болеадорас… Знаеш ли, това са три топки, нанизани на върви.
— Превъзходно! — възкликнах възторжено аз. — С най-голямо удоволствие ще ги снимам.
— Всичко е уредено — обади се Карлос. — Днес следобед ние тръгваме с двуколката, а пеоните с коне. Ние намираме нанду, пеоните ги залавят, вие снимате. Добре ли е?
— Чудесно! — казах аз. — Ами ако не ги открием днес, ще опитаме ли и утре?
— Разбира се — отвърна Рафаел.
— Ще ги търсим дотогава, докато ги намерим каза Карлос и двамата братя си размениха широки усмивки.
Малката двуколка се появи следобед. Влажният чакъл захруска под колелата й. На капрата седеше Карлос и пляскаше леко задниците на конете с поводите. Той спря пред верандата, скочи на земята и се отправи към мен. Едрите и охранени сиви коне стояха с наведени глави и гризяха замислено железата на юздите.
— Готов ли си, Джери? — попита Карлос.
— Да, готов съм. Останалите тръгнаха ли?
— Да, тръгнаха на коне заедно с Рафаел… Поканих шестима пеони. Достатъчно ли са?
— Превъзходно… чакаме само жена ми — казах аз и се огледах с надежда наоколо.
Карлос приседна на малката стена и запали цигара.
— Жените винаги ни карат да ги чакаме — промълви философски той.
Над главите на конете прелетя огромна жълта пеперуда. Тя застина за миг във въздуха над ушите им, като че размишляваше дали това не е някаква необикновена и окосмена разновидност на змийската лапад. Конете разклатиха енергично глави и пеперудата отлетя, като се стрелкаше замаяно на зигзаг във въздуха. През тъмните кедри прелетя колибри, замря внезапно във въздуха, върна се петнадесетина сантиметра назад, обърна се и се спусна стремглаво към нисък и поклащан от вятъра клон на кедъра. Там улови някакво паяче, издаде тих победоносен писък и отново се стрелна между портокаловите дървета. Джеки се появи на верандата.
— Здравейте! — извика весело тя. — Готови ли сте?
— Да — отвърнахме в един глас с Карлос.
— Сигурни ли сте, че не сте забравили нищо? Киноапарата, филмите, светломера, филтрите, триножника?
— Всичко сме взели — отвърнах самодоволно аз. — Нищо не сме оставили, нищо не сме забравили.
— А чадър взехте ли? — заинтересува се тя.
— По дяволите, забравихме. — Аз се обърнах към Карлос. — Може ли да ми услужиш с чадър?
— Чадър ли? — озадачи се Карлос.
— Да, чадър.
— А какво е това чадър? — попита той, понеже не знаеше тази дума на английски.
Изключително трудно е, без каквато и да е предварителна подготовка, да се даде убедително обяснение на чадъра.
— Това е такова нещо, което се употребява по време на дъжд — обясних аз.
— Може да се сгъва — добави Джеки.
— А когато завали дъжд, се отваря.
— Прилича на гъба.
— А! — възкликна Карлос и лицето му се проясни. — Разбрах.
— Имате ли такова нещо в къщи?
Карлос ме погледна укорително.
— Разбира се… Нали ти казах, че у нас има всичко.
Той потъна някъде в къщата и се върна с малко, украсено с ярки цветове книжно японско чадърче, голямо колкото половината от диаметъра на велосипедна капла.
— Ще свърши ли работа? — попита гордо той и го завъртя така, че багрите му се сляха в цветен кръг.