— Нямате ли по-голям?
— По-голям ли? Не, няма по-голям. А защо ти е чадър, Джери?
— Да хвърля сянка върху камерата, за да не се прегрява филмът от слънцето.
— Аха! — възкликна Карлос. — Ще свърши работа. Аз ще го държа.
Седнахме в малката двуколка, Карлос плесна мощните сиви задници на конете с поводите и им подвикна. Конете въздъхнаха дълбоко и печално и се устремиха напред. Пътят се ограждаше от гигантски евкалипти, чиято кора се белеше на огромни и усукани ленти, под които се подаваше блестящо бялата им сърцевина. По клоните им се виждаха масивни съоръжения от преплетени вейки, наподобяващи огромни купи сено. Това бяха общите гнезда на малките дългоопашати папагалчета — квакери. Тези изящни и зелени като тревата птички прелитаха с цвъртене в клоните над главите ни, спускаха се блеснали на слънчевата светлина към отворите на своите огромни комунални квартири и изчезваха в тях. „Дий, дий!“ подвикна с фалцет Карлос и конете се втурнаха в тромав тръс с възмутено пръхтене. Достигнахме края на дългата, оградена с дървета алея и пред нас се откри блестящата и златиста на следобедното слънце пампа. Конете теглеха двуколката върху влажната от росата трева и обикаляха огромните магарешки бодили, израснали нагъсто на височина колкото качен на кон човек. С разположените по клоните им цветове приличаха на покрити с шипове канделабри с ярки пурпурни пламъци. Една изплашена от нашето появяване американска кукумявка затанцува над входа на своята дупка като малък сив призрак: две крачки на една страна, две крачки на друга, после застина на едно място и впери в нас златистите си очи. Кукумявката заклати глава от една на друга страна, заподскача бързо на място, след това се откъсна от земята и закръжи меко и безшумно във въздуха като облак.
Двуколката продължи да трополи и да се клатушка напред. Пред нас, до самия хоризонт, се простираше пампата — равно и безметежно поле от златиста трева, малко по-тъмно на местата, където растяха по-нагъсто магарешките бодили. Тук-там подобно на малка тъмна вълна върху гладка водна шир се виждаше по някоя гъста горичка с преплетени от вятъра клони, под сенките на която се гушеха стада. Небето беше яркосиньо и по него подобно на охлюви — албиноси върху стъкло на прозорец пълзяха бавно и с достойнство големи пухкави облачета. Магарешките бодили ставаха по-гъсти и по-гъсти и конете все повече и повече ги обикаляха, за да не се натъкнат на тях и изподерат коремите си от острите им бодли. Колелата мачкаха крехките растения с трясък, напомнящ пукота на детско пищовче. Току изпод топуркащите копита изскочи див заек, описа голяма дъга, след това застина на място и се сля напълно с кафеникавата омара на бодилите. В далечината пред нас забелязахме малки тъмни силуети, напръскани с цветни петна — пеоните, качени върху своите коне. Те ни очакваха, събрани вкупом, във високата трева. Конете не стояха на едно място, а поклащаха глави и пристъпяха със ситни крачки наоколо. Пеоните се смееха и разговаряха с блеснали от оживление лица, а когато се полюляваха и извръщаха върху танцуващите си коне, сребърните медальони, украсяващи коланите им, проблясваха ярко на слънцето. Карлос вкара двуколката сред тях и сивите коне спряха, отпуснаха глави и въздъхнаха тежко, като че бяха изнемощели. Карлос и пеоните начертаха плана за действие: пеоните щяха да се разделят на две групи, да яздят в една линия с двуколката по средата. При появата на нанду те щяха да заобиколят птиците и да ги подгонят към двуколката, за да мога да направя снимките.
Когато глъчката малко поутихна, аз се обърнах към Карлос.
— Мислиш ли, че ще открием нанду?
Карлос сви рамене.
— Сигурно. Рафаел ги е видял вчера на това място. Ако ги няма тук, ще ги намерим на съседното пасище.
Той подвикна на конете, те се отърсиха от транса, в който бяха изпаднали, и двуколката потегли през пращящите стъбла на магарешките бодили. Не бяхме изминали и петнадесетина метра, когато един от пеоните нададе продължителен вик, размаха възбудено ръце и посочи към гъсталака, в който тъкмо се канеше да навлезе двуколката. Карлос спря рязко конете, а ние се изправихме на крака и вперихме погледи над трънаците, обгърнати от пурпурната омара на своите цветове. Отначало не виждахме нищо, но след това Карлос ме сграбчи за ръката и посочи нещо напред.
— Ето там, Джери, виждаш ли? Напред…
Забелязах как в гъстака от магарешки бодили, между сиво-бели стъбла, се промъкна някаква обемиста фигура. Пеоните стесняваха дъгата около мястото. Неочаквано един от тях се стрелна, размаха ръце и извика.