Това беше голяма птица с мускулести като на балерина бедра. Противоположно на тях костите на крилата бяха слаби и меки и можеха да се огъват като вейки. Огромните й очи, които покриваха почти цялата й глава, имаха гъсти като на актриса мигли. Големите й стъпала, снабдени с четири пръста, също бяха дебели и силни. Средният пръст бе най-дълъг и въоръжен с остър извит нокът. Независимо дали отпред или отзад нанасяше удара си нокътят се врязваше в тялото на противника и го раздираше като остър нож. Имаше дълги пера, които приличаха на издължени листа на сива папрат. След като разгледах птицата и направих няколко снимки в едър план, ние размотахме болеадорас от краката и врата й. Птицата продължи още миг да лежи върху тревата, после скочи внезапно и рязко на силните си крака и се понесе през бодилите с постоянно увеличаваща се скорост.
Обърнахме двуколката и поехме обратно към Секунда. Пеоните яздеха близо около нас, смееха се и бъбреха, коланите им блестяха на слънцето, а конските сбруи мелодично звъняха. Макар и уморени, потъмнелите от пот коне пристъпваха весело, леко и игриво се закачаха. Сивчовците, които не се трудиха кой знае колко и стояха цял ден във впряга, пристъпваха бавно и уморено сякаш на края на силите си. Зад нас се разстилаше безкрайната златиста и спокойна пампа. В далечината, над тревата, се издигнаха две черно-бели петна и до ушите ни достигна приглушеният глас на пампата, острото предупреждение към всички нейни живи същества, гласът на вечно бдителните дъждосвирци: „Теро… теро… теро… теротеротеро“.
Adios!
Денят на нашето заминаване наближаваше и ние напуснахме естансия Секунда заедно със заловените от нас животни: броненосци, опосуми и няколко интересни птици. До Буенос Айрес отпътувахме с влака, а животните ни придружиха във фургон. С това ново попълнение нашата сбирка заприлича малко повече на истинска колекцията, а не на магазин за животни след разпродажба. Въпреки това птиците ни все още бяха недостатъчни и това не ми даваше мира, тъй като знаех, че в Аржентина живеят няколко изключително интересни вида.
В деня преди нашето заминаване аз си спомних за един мой разговор с Бебита и й се обадих по телефона.
— Бебита, струва ми се ти ми каза, че си знаела някакъв магазин за птици в Буенос Айрес?
— Магазин за птици ли? Разб-б-бира се, виждала съм. Намира се някъде около гарата.
— Ще ми го покажеш ли?
— Разб-б-бира се. Елате на обяд, а след това ще отидем заедно.
След продължителен обяд Бебита, Джеки и аз взехме едно такси и тръгнахме из широките улици да търсим магазина за птици. Най-сетне го открихме отстрани на огромен площад със стотици малки щандове за продажба на месо, зеленчуци и разни други продукти. Магазинът се оказа огромен и за наше най-голямо удоволствие разполагаше с голям и разнообразен избор. Ние обикаляхме бавно и впивахме алчни погледи в клетките, които гъмжаха от птици с най-различни форми, размери и цветове. Собственикът на магазина, наподобяващ неуспял борец, ни следваше по петите, а в очите му проблясваха хищнически пламъчета.
— Реши ли какво ще купиш? — попита Бебита.
— Да, зная какво ми трябва, въпросът е само в цената. Ако съдя по вида на собственика, едва ли ще предложи разумна цена.
Бебита, стройна и елегантна, обърна изумен поглед към квадратния собственик на магазина. Тя свали ръкавиците си, постави ги внимателно върху чувал със семена за птици, след което се усмихна ослепително. По лицето на собственика плъзна червенина и той кимна като за поздрав с глава. Бебита се обърна към мен.