— Този човек откога притежава пиленцата? — попитах Ян, поразен от нахалството и опитомеността на птичките.
Ян и пеонът размениха набързо по няколко думи на испански, след което Ян се обърна към мене.
— Казва, че ги е уловил преди половин час.
— Това е невъзможно — възразих аз, — тези птички са опитомени. Вероятно са живеели в нечий доми са избягали оттам.
— Нищо подобно — отвърна Ян, — гуирите са си такива.
— Какво говориш, нима са толкова питомни?
— Разбира се. Когато са малки, като че не се страхуват от нищо. Пораснат ли, не са вече толкова глупави.
След като се убеди, че няма да може да ме скалпира, птичката слезе от главата на рамото ми и започна да опитва колко дълбоко може да вкара човката си в ухото ми. Махнах я на бърза ръка оттам и я поставих до другата върху китката. Те моментално започнаха да се държат така, като че не се бяха виж дали от години. Качулките им щръкнаха, заоглеждаха се любовно и зацвъртяха бързо-бързо като компресорни пистолети. Когато отворих вратичката на клетката и приближих китката на ръката си, двете птички се пъхнаха вътре и кацнаха на напречната пръчка, като че се бяха родили в клетка. Учуден от това птиче примирение, тръгнах да търся Джеки.
— Ела да видиш новопристигналите — поканих я аз, когато я срещнах, — същинска мечта за всеки колекционер!
— А какви са те?
— Двойка кукувици гуира.
— А, ти имаш предвид онези рижави птички отвърна пренебрежително тя. — Не ми се струват чак толкова интересни.
— Добре де, ела само ги погледни. Това е наистина най-странната двойка птички, която съм виждал досега.
Накацали върху напречната пръчка, гуирите си чистеха перушината. Когато ни забелязаха, те преустановиха за миг да се занимават с тоалета си, огледаха ни с блестящи погледи, изчуруликаха кратко приветствие и продължиха заниманията си.
— Когато ги разгледаш отблизо, наистина са малко по-привлекателни — съгласи се Джеки, — но не разбирам защо чак толкова се прехласваш по тях.
— Нищо ли не ти прави впечатление… нещо такова необикновено?
— Не — отвърна тя и отново внимателно ги огледа. — Добре, че са опитомени. Това ще ни спести доста неприятности.
— Там е работата, че не са опитомени — отвърнах победоносно аз. — Уловени са само преди половин час.
— Глупости! — възрази твърдо Джеки. — Погледни ги само! Веднага разбираш, че са навикнали да живеят в клетка.
— Напротив, никога не са живели в клетка. Според Ян на тази си възраст са страшно глупави, лесно се ловят и са съвсем като питомни. Когато пораснат, малко поумнявали, но това очевидно е недостатъчно.
— Да, странни птици наистина — заяви Джеки, като не сваляше очи от тях.
— На мене ми изглеждат като малоумни — казах аз.
Джеки пъхна пръст между отворите на мрежата и подмами близко застаналата птица. Без ни най-малко колебание тя подскочи към решетката, наведе главичка и се остави да я помилват. Със светнали от възбуда очи нейното братче подскочи незабавно върху гърба й, за да получи своята част от ласките. Птичките стояха като вцепенени, едното кацнало несигурно върху другото и докато Джеки ги почесваше по гушките, се поклащаха леко напред-назад. Птичките все повече и повече се наслаждаваха на масажа, качулките им се повдигаха, главичките се накланяха, докато човчиците се насочиха към небето, очичките са затвориха в екстаз, а перцата на гушките щръкнаха нагоре, като самите гушки се изтегляха все повече и повече и заприличаха на вратове на оперушинени жирафи.
— Не, те наистина са ненормални! — повторих аз, когато горната кукувичка протегна твърде много шийка, изгуби равновесие, тупна върху пода на клетката и остана да седи, като примигваше с очи и цвъртеше недоволно.
По-късно се снабдихме с повече от тези забавни птички и всички се оказаха еднакво глупави. След това, вече в Парагвай, един от нашите придружители улови две такива птички по най-удивителен начин. Както си вървеше по една пътечка, той премина на около метър от две хранещи се с трева гуири. Учуден от това, че птиците не отлетяха при неговото приближаване, той се върна и премина отново край тях. Птиците останаха по местата си и продължаваха глуповато да го наблюдават. Третия път той подскочи към тях и се върна тържествено в лагера, понесъл по една птица във всяка ръка. Благодарение на леснината, с която дори и неподготвеният човек може да улавя тези птици, не след дълго ние притежавахме вече няколко двойки от тях и те ни доставяха безкрайно удоволствие. Клетките им имаха малък, около два и половина сантиметров процеп, който използвахме за тяхното почистване. Гуирите обичаха да седнат на пода, да подадат глави през този процеп, да следят всичко, което ставаше в лагера, и да го обсъждат помежду си със силни кудкудякащи гласове. Когато надничаха от клетките с наежени и разчорлени качулки, святкащи от любопитство очи и изразяваха с пронизителни гласове мнението си, те ми приличаха на група разчорлени стари чистачки, наблюдаващи улично сбиване от прозореца на някой таван.