„Хайде, Джордан, можеш да се оправиш от това“.
Тя избърса гърлото му с ръкав, а лъвчето облиза бузите и челото му. Кръвта вече беше спряла да тече. Пред очите на Ерин разкъсаната плът започна да се затваря. Алените филизи, които бяха тръгнали от татуировката му по шията, станаха още по-гъсти, виеха се по и под кожата му и го изцеляваха.
Тя докосна бузата му с пръсти. Кожата му беше невъзможно гореща. Никой не би могъл да оцелее дълго с такава треска.
- Джордан...
Той отвори очи, сини като небето.
Ерин знаеше всичко за тези очи - как пръстенът по края на ириса му е по-тъмен, а останалата част е много по-светла, с бледи линии, минаващи през нея като мънички реки. Тези очи се бяха смели с нея, бяха плакали с нея и ѝ бяха обещавали бъдеще заедно. Но сега я гледаха така, сякаш виждаха напълно непознат човек.
- Джордан?
Той изстена, надигна се и седна. Потупа разсеяно лъвчето. Другата му ръка се вдигна към гърлото му. Под кървавите петна татуировката приличаше на лоза, душаща дърво. През разкъсания ръкав на ръката Ерин видя, че пораженията там също са зараснали. Пред очите ѝ по ръката му плъзна алено пипалце.
Ерин посегна към ръката му, но той се отдръпна от нея и се изправи.
Рун се втурна към тях.
- Джордан добре ли е?
Ерин не знаеше как да му отговори.
Елизабет и София също дойдоха. Сангвинистите изглеждаха пораздърпани, но никой не бе пострадал така тежко като Джордан. Може би техните противници само си бяха играли с тях, без да имат намерение да им разкъсват гърлата.
Елизабет погледна намръщено към гората, докато оправяше скъсания ръкав на палтото си.
- Защо избягаха?
Ерин не откъсваше поглед от Джордан.
- Мисля, че лъвчето ги подплаши.
Рун погали лъвчето по главата.
Ерин застана решително пред Джордан и хвана широките му рамене.
- Добре ли си?
Той най-сетне погледна надолу към нея, примигна няколко пъти и кимна. Очите му се фокусираха, сякаш я виждаха едва сега. Пак се пипна по гърлото. Изглеждаше озадачен.
- Нищо ми няма.
Тя го прегърна и го притисна с всички сили към себе си.
Той отвърна с миг закъснение, но ръцете му най-сетне също я прегърнаха.
- А сега съм още по-добре - прошепна ѝ.
Тя се усмихна в гърдите му и сподави надигналото се ридание.
Елизабет изтупа сухите листа от палтото си. Изглеждаше нетърпелива.
Ерин се дръпна от Джордан, но продължи да държи ръката му, като се мъчеше да не обръща внимание на парещата длан и пръсти. Боеше се, че следващия път той може и да не се върне.
Спря, за да почеше кадифените уши на лъвчето. Знаеше кой всъщност бе спасил живота на Джордан.
- Благодаря, мъник.
Някъде в далечината зави куче, сякаш за да им напомни, че още не са в безопасност. Никак даже.
- Време е да тръгваме - каза Джордан. - Ако кучетата се оттеглят към дома си, ще можем да ги проследим.
- Или са просто диви бласфемари, дошли да ни убият - горчиво се обади Елизабет.
Но поради липсата на по-добър план тръгнаха. Рун водеше. Очите му следяха земята, търсеха следи във влажната почва или отчупени клонки. От време на време повдигаше нос и душеше, за да открие миризмата на прокълнатата глутница.
- Поне си имаме свое ловджийско куче - прошепна Джордан на Ерин.
„Но накъде ни води Рун и какви нови ужаси ни чакат в тази планина?“
29
19 март, 15:44
Пиренеите, Франция
Рун вървеше през гората, като правеше всичко по силите си да не обръща внимание на туптящата болка в чукана си. Знаеше, че ще се наложи да се осланя на спътниците си.
Повече от всеки друг път.
Елизабет го следваше с лекота - беше получила съвсем незначителна рана по ръката. Той я беше видял как се бие и това му напомни какъв свиреп воин е. Въпреки това усещаше нежеланието, с което беше дошла тук, някаква настръхнала нетърпеливост, която беше нещо ново. Подобно на Джордан, Елизабет се бе отдръпнала в себе си, умът ѝ бе някъде другаде. Рун се беше опитал да я попита по време на полета, но тя не му отговори.
Въпреки това той усещаше, че в Кастел Гандолфо се е случило нещо, което я е разгневило и едновременно с това разтревожило.
Тя криеше нещо.
„Но нима не го правим всички?“
Зад него мъртвите листа шумоляха - Ерин и Джордан вървяха по-тежко през гората, не можеха да се движат с лекотата на сангвинистите. Рун се заслуша в туптенето на сърцето на Джордан и отново чу онзи особен допълнителен тон. Каквото и да държеше Джордан в хватката си, то като че ли не го плашеше и не му вредеше, а му даваше сила и покой. Подобно нещо не можеше да се каже за Ерин, която почти не откъсваше поглед от Джордан, преценяваше всяка негова стъпка, а туптенето на сърцето ѝ издаваше страха ѝ.